Петър вървеше през полето с нестабилна походка, размишлявайки защо съдбата е решила да го залее с цял водопад от проблеми. За щастие, здравето на близките му беше наред, но това не му носеше особено утешение.
Всички трудности се отнасяха до едно – парите. Когато Петър разбра за наследството под формата на внушителна къща, той беше извън себе си от радост. Но радостта бързо се смени с тревога: къщата, макар и да изглеждаше здрава отвън, се оказа истинска руина отвътре. Където и да погледнеш – една и съща картина: гниене и разпадане.
Първоначално мъжът с ентусиазъм се зае с ремонта. Смени прогнилите греди, прекри покрива. Резултатът изглеждаше впечатляващо! Но с времето започна да забелязва нови недостатъци. Тогава плочките падаха, тогава первазите се повдигаха заедно с линолеума. Във двора нещата не стояха по-добре: старите постройки се разпадаха, а оградата се наклони така, че всеки момент можеше да падне върху съседския парцел.
Когато Петър започна да маха стария линолеум, откри, че дървените подове също бяха напълно изгнили. А покупката на строителни материали в наше време струва доста пари. С заплата от 18 хиляди рубли едва стига за текущите разходи, да не говорим за мащабни ремонти.
Освен това, градината, обрасла с плевели, също изискваше внимание. Трябваше да се купи косачка и допълнителен инвентар. Откъде да вземем средства? Мислите на Петър бяха мрачни, но той не смяташе да продава тази къща. Достатъчно с скитането по общежития и под наемни квартири. Ако продаде къщата сега, получената сума явно няма да стигне дори за прилично жилище в града, да не говорим за предградията, където може да се намери само същите развалини.
В този район цените на недвижимите имоти бяха ниски. Повечето съседи живееха скромно. Единственото изключение беше луксозната къща сред едноетажни къщички. Според слуховете, собственикът му, бивш авторитет, беше украсил имението си с множество архитектурни изящества: кули, фонтани, градински скулптури. За състоянието на територията се грижеше екип от наети работници. Вярно, висока каменна ограда скриваше цялата тази красота от погледите на непознати.
Някои познати му съветваха да вземе кредит, за да приведе къщата в ред по-бързо. Но Петър беше твърдо решен да не се забърква с банки. Всичките си спестявания влагаше в ремонта, мечтаейки да създаде уютно семейно гнездо. Защото, когато живееше в града, момичетата веднага губеха интерес, като разбраха, че няма свой дом.
Днес Петър, малко пиян, бавно вървеше през полето. Обикновено той не злоупотребяваше с алкохола, но сутринта, когато открил влага в мазето и изгнили стелажи за консервиране, се разстрои до такава степен, че се нахвърли на домашната ракия. Току-що беше сменил подовете, а тук отново непредвидени разходи. Безкрайната поредица от ремонти го извадиха от релси и той си позволи да се отпусне малко, въпреки че домашната ракия се оказа по-силна от очакваното.
Краката му подкосяваха и Петър с мъка стигна до кошарата си. Изобщо не му се искаше да се връща в къщи.
Орловската барака беше наскоро построена – старата се беше разпаднала и мъжът беше построил нова, здрава конструкция. Но вътре го очакваше нещо неочаквано. От тъмния ъгъл го гледаше странно същество. Беше малко, но имаше огромни уши и беше покрито със сива кожа. Довършеност на образа придаваше дългата опашка, наподобяваща тази на плъх.
Когато Петър се приближи, това създание вдигна триъгълната си муцуна и започна да се усмихва агресивно. От гърлото му се изтръгна глух рев, преминаващ в съскане. При отворената му уста се виждаха малки, но остри зъби.
Мъжът си спомни статия от интернет за чупакабра – митично същество, което уж пие кръвта на животни. Въпреки че Петър никога не е вярвал в подобни истории, сега се замисли: ами ако това е именно тя – чупакабра? Как иначе да си обясни, че такова чудовище се е настанило точно в неговата барака?
Между тем същество скочи от рафта. Движенията му бяха толкова плавни и грациозни, че изглеждаше, сякаш се плъзга по въздуха.
„Не прилича на обикновен мутант“, помисли Петър. „Това е нещо по-демонично. Така се движат само същества от отвъдното“.
Във вече замъглено от алкохола съзнание започнаха да изплуват епизоди от филми на ужасите. Той изкрещя от ужас и изтича в двора. Първо искаше да тича към съседите, но се размисли и заключи страшното създание вътре. „Ами ако това същество – дявол ли е, или чудовище – може да причини вреда?“, – профуча в главата му.
Петър още малко стоеше наблизо, наслушвайки се какво става зад вратата. Вътре беше абсолютно тихо. Но той изобщо не искаше да провери дали всичко е наред.
Тръгна към Макар, с когото по-рано беше пил ракия. Нахлу без да почука и изкрещя:
– Какво си сложил в водката си, гад?!
Макар, недоволен от нахлуването, важно заяви, че напитката му е направена изключително от чисто зърно. После попита:
– Какво се е случило? Защо си толкова разрошен и нервен?
– Как да не съм нервен, когато се е появил дяволът! Влизаш в обора, а там седи едно отвратително същество, голямо колкото котка. Сива кожа, бръчкатата. На рафта се е настанило: опашка като на плъх, уши огромни, прозрачни като на прилеп, а муцуната му е толкова страшна… Сега се страхувам дори да се приближа до къщата!
Макар замислено почеса задната част на главата си и авторитетно произнесе:
— Ако това е чупакабра, то може просто да я зашиеш с вила. А ако е дявол, тогава ще помогнат кръст, тамян и молитва.
Той извади от шкафа старинна молитва и се прекръсти три пъти. Мъжете решиха да съберат кураж и да се върнат. Подкрепили се за кураж и тръгнаха на път. Петър, въоръжен с вила, дълго се мъчеше с ключалката — или беше заседнала, или ръцете му не го слушаха. Когато вратата най-накрая се поддаде, първи влезе Макар, тържествено държейки пред себе си старинния молитвеник.
— Излез, сатана! — гръмко възкликна той.
Отзад старата завеса се показа паяжинопокрито триъгълно муцунче. Съществото широко отвори розовата си паст, жалобно мяука и отново се скри зад завесата.
Петър направи крачка назад, издигайки вилите пред себе си. Макар, напротив, смело направи крачка напред и с голи ръце извади животното, което се беше сгушило в ъгъла.
— Ти, Петко, идиот! Това е сфинкс — чистокръвна и много скъпа котка! Освен това, съдейки по всичко, бременна. Такива животни наричат още „гумени“. Дъщеря ми отдавна иска да си купи такава, но цените са високи. Радвай се, че такава ценност ти се падна безплатно. А после продай котенцата и ще станеш богат. Само имай предвид: едно котенце ми се полага.
Петър, макар и с известно отвращение, взе от ръцете на Макар странното съкровище. Топлото тяло на котката не му се стори толкова отблъскващо. За да запази ценната си придобивка, той сложи бременната котка в нова клетка за зайци, която беше купил за други цели. Сега тя ще стане дом не за зайци, а за скъпата котка и бъдещото й потомство.
Пристигайки в града след работния ден, Петър реши да намери Wi-Fi, за да проучи информация за котките от породата „сфинкс“. По пътя към дома той влезе в магазин и купи специална храна, витамини за бременни котки, както и малка топла блуза, за да не измръзне плешивото създание.
Докато се разхождаше покрай селския магазин, Петър забеляза обява с фотография. На нея гледаше сгърбено котешко муцунче, удивително наподобяващо това, което в момента се намираше в неговата заешка клетка. Приближавайки се, той внимателно прочете текста на обявата. Оказа се, че собственикът на сфинкса живееше в единствената луксозна къща в селото.
Петър разбираше, че ще трябва да върне котката, за да избегне проблеми с местния авторитет. Дори и сега да беше бизнесмен, всички знаеха, че бившите братковци не съществуват. Перспективата да завърши живота си на дъното на реката, залят с цимент, изобщо не го привличаше.
Без да влиза вкъщи, мъжът се отправи към имението. Приближавайки се до масивната порта, той натисна звънеца и обясни целта на посещението си. Портата безшумно се разтвори, канейки го да влезе.
Първото, което видя, бяха коренасти азиатски работници, които се суетяха из двора с градински инструменти. Хората не бяха лъгали – наистина цял екип обслужваше тази къща. Самият стопанин излезе да посрещне госта. Обикновен мъж на средна възраст, облечен в каки бриджи и проста карирана риза. Изглеждаше, че току-що е работил в градината заедно със своите работници: потните следи по лицето му, изцапаните с пръст ръце.
Петър повтори историята си. Домакинът се представи като Алберт Николаевич. Той повика един от охранителите, за да ги закара от другата страна на селото за котката. Седнал на задната седалка на колата, той започна да разпитва Петър за подробностите около находката. Простодушният Петя честно разказа всичко, както беше. Историята за това как е сметнал котката за демон, развесели Алберт Николаевич до сълзи. Той се смееше толкова силно, че дори изтри очите си с кърпичка.
Върнал се в къщата, Петър предаде на стопанина си „находката“ си. С изненада наблюдаваше как трепетно се отнася към животното. След известно време, събрал кураж, Петър предложи на Алберт Николаевич нещата, които беше купил за котката.
— Ти си добър човек, Петя, — отговори той. — Сам живееш в полуразрушена барака, а за чужда бременна котка не си пожалил пари за скъпи витамини и дрехи. Ще ти се отплатя с добро. Ще ти дам строителни материали и ще ти предоставя работници, за да се превърне къщата ти в истински дворец. Имам излишни материали – един бригадир успя да преброи два пъти повече, отколкото е необходимо, но… сега той вече няма да се върне. Нека тези материали отидат в добри ръце. Ти си достоен.
На следващата сутрин до къщата на Петър пристигнаха камиони и започнаха да разтоварват строителните материали. В двора се появиха усърдни азиатски работници. За един месец те напълно преобразиха къщата: всичко смениха, ремонтираха, подредиха. Около парцела поставиха нова ограда. Резултатът надмина всички очаквания.
Сега Петър не живее сам. След приключването на ремонта в къщата му се нанесе младата Амина. Собственикът на къщата не възрази, че неговата работничка създаде семейство с човека, който му върна любимата котка. Макър също не остана без подарък: дъщеря му получи дългоочакваното коте сфинкс – малко, тромаво и очарователно.
