Немолода жена, облечена в износено палто, блуждаеше по безлюдна вечерна улица, едва премествайки краката си от изтощение. Русите й коси, докоснати от преждевременна сивина, изскачаха от под берета, която отдавна беше загубила някогашната си актуалност. В ръцете си държеше тежка, видяла много, чанта, която изглеждаше като безмълвен свидетел на живота й, както и цялата й външност.
До входа на една от пететажните къщи група тийнейджъри шепнеха, хвърляйки й подигравателни погледи. Всяка вечер тя минаваше покрай тази къща, за да съкрати пътя до старата си колиба, която стоеше самотно в края на улицата. Някога тук беше частен сектор, но сега на мястото на съседните къщи бяха израсли високи сгради, а нейният дом остана последният спомен за миналото. Съседите бяха разселени, а къщата й, сякаш забравена от всички, продължаваше да стои, никому не нужна.
Тя вървеше бавно, без да вдига поглед, а зад гърба й се чуваха клюки: „Просяк, как може да се свалиш така? Да си смени поне палтото, ходи в дрипи… А тя работи някъде…“ – „Сигурно пие, затова пести за дрехи…“ – „Да, тя мие входовете на жилищните кооперации сутрин и вечер. Успява да почисти няколко къщи…“ – “И какво? Малко ли й плащат? Можеше поне да се оправи малко, изглежда отвратително…» — «Да, палтото й е още от съветските времена, може би е спомен…» — «Спомен? Споменът виси в гардероба, а не се разхожда по хората…» Жените съскаха, хвърляйки презрителни погледи към сгърбената й фигура.
По-малките деца, напротив, виждаха в нея нещо загадъчно. Мечтаеха да се приближат до къщата й, но високата, макар и разпадаща се ограда, надеждно скриваше двора от любопитни погледи. Малчуганите я смятаха за баба Яга и бяха убедени, че зад оградата се крие нещо необичайно – страшно и приказно едновременно.
Тийнейджърите се смееха, гледайки я като реликва от миналото. Вечно мрачното й, измъчено лице, старомодните дрехи и бавната, уморена походка предизвикваха у тях недоумение и подигравки. Всеки си правеше предположения за живота й, но никой не знаеше истината.
Жената често чуваше обиди по свой адрес, но те сякаш не я засягаха. Тя продължаваше да върви, потънала в мислите си.
— Защо се въртите около оградата й? — веднъж попитаха момчетата по-големите. — Нямате ли нищо по-добро да правите?
— Интересно ни е коя е… — отговори най-смелият от момчетата.
— Мислим, че е Баба Яга — прошепна малката момиченце с тайнствен вид. — А зад оградата има приказна къщичка, котка и…
— Е, фантазьори! — прекъсна я момчето. — Искате ли да разберете коя е всъщност? Организирайте слежка. Играйте на Шерлок Холмс — предложи той, и останалите се разсмяха.
Момчетата се спогледаха. Идеята им хареса и на следващия ден организираха засада, надявайки се да надникнат в двора, когато жената отвори портата. Но не видяха нищо интересно.
Проследили я до съседния квартал, скриха се зад ъгъла, но скоро им омръзна. Жената слезе в мазето, излезе с кофа вода и швабра, влезе в подхода. Половин час по-късно тя се появи отново, изля водата в предния двор, изхвърли торбата с боклук и, напълни чиста вода, отиде в друг вход. Нямаше нищо тайнствено в действията й, но загадката, която я обграждаше, продължаваше да разбунва въображението на децата и да предизвиква клюки сред възрастните.
Момчетата се върнаха в двора, уморени и разочаровани. Лицата им изразяваха явно недоволство, а очите им бяха изгубили блясъка си от скука.
— Е, Шерлоки, — попитаха с усмивка по-големите момчета, — разкрихте ли тайната? Разбрахте ли нещо интересно?
— Нищо особено, — измърмори едно от момчетата, — мие пода в коридорите, това е всичко.
— Е, това вече е нещо, — отбеляза саркастично по-голямото момче. — Баба Яга, все пак, не би мила пода.
По обяд жената отново излезе от къщата и момчетата, без да се замислят, се втурнаха след нея. Те се криеха зад дърветата, зад ъглите, после отново я настигаха, опитвайки се да останат незабелязани. Този път им се наложи да пътуват „зайци“ в тролейбуса, което добави допълнителни трудности. Им се струваше, че жената ги е забелязала, но се правеше, че нищо не се случва.
Когато тя влезе в сградата на клиничната болница, момчетата за миг замръзнаха. Страхът ги обзе, но любопитството се оказа по-силно. Те плахо я последваха, но когато се озоваха във фоайето, видяха как вратата на асансьора се затвори зад гърба й. Успяха само да разгледат, че тя се качи на петия етаж. Момчетата се втурнаха натам, но не бяха допуснати по-нататък от малкия коридор.
— Сигурно и тук мие пода — промърмори с раздразнение един от тях. — Да си ходим у дома, вече ми се яде.
— Гледайте! — прошепна друг, сочейки към полуотворената врата.
Жената излезе от стаята, наметнала бял халат на раменете. В ръцете си държеше санитарна палка и се насочваше към края на коридора.
— По-лошо е, отколкото мислехме — разочарованно въздъхна третият. — Тук тя не мие пода, а гърнета…
Момчетата сведеха глави и, наведени, тръгнаха към дома.
— Нищо интересно — мърмореха те. — А ние си мислехме…
Един ден, без да правят нищо в двора, момчетата отново се озоваха пред оградата на същата жена. В този момент от портата излезе мъж — облечен спретнато, явно от друг кръг. Той се насочи към тролейбусната спирка. Момчетата, без да се замислят, се затичаха след него. Мъжът седна на пейката, чакайки транспорт, а двамата момчета седнаха до него, поглеждайки го крадешком.
Тролейбусът дойде бързо и мъжът изчезна зад вратите му. Момчетата се затичаха обратно в двора, за да споделят видяното.
След няколко дни непознатият отново се появи в двора им. Той вървеше към старата къща и децата започнаха да си шепнат. Когато той се приближи до входа им, малката момиченце попита на висок глас:
— Чичо, отивате ли при баба Яга? Не се ли страхувате?
— Какво? — усмихна се мъжът и седна до момиченцето. — За какво говориш?
— Отивате в онази къща? — тя посочи с ръка към къщата на странната жена. — Там живее Баба Яга?
Мъжът се разсмя, а децата, задържайки дъха си, се струпаха около него, очаквайки отговора му.
Забелязвайки искрения им интерес, мъжът седна на пейката и, оглеждайки всички с добър поглед, започна да разказва:
— Да, отивам в онази стара къща. Но там живеят много добри хора…
— Хора? — не издържа по-големият момък. — Там живее само една просякиня…
Мъжът се усмихна, но в очите му проблясна сянка на тъга:
— Нарече я просякиня, без да знаеш колко е богата…
Към тълпата се присъединиха две жени, а от прозорците започнаха да се показват любопитни лица. Постепенно хората започнаха да излизат от входовете, привлечени от разговора.
— Има ли тя съкровище? — попита един от момчетата, който не беше от плахите.
— Да — отговори мъжът, — тя има огромно съкровище в душата си.
Той въздъхна и, разбрал, че сега няма да го пуснат без обяснения, продължи:
— Казвам се Кирил. Познавам тази жена, Маряшка, от дете. Някога и аз живеех тук. На това място стоеше къщата ми. А там, — той посочи девететажката, — беше къщата на Пашка, моя приятел. Ето тук, — той кимна към съседния вход, — растеше огромно дърво, където често се събирахме. А зад онази строежката карахме колела… Бяхме много, но най-добри приятели бяхме трима — Марушка, Пашка и аз. И двамата с Пашка бяхме влюбени в нея. Но тя избра него… Аз трябваше да се примиря с нейния избор, но приятелството ни се запази до днес. Сега живея в друг град, но често идвам да ги посещавам…
— А къде е съпругът й? — не издържа възрастната жена с тежка фигура и извика от тълпата.
— А съпругът й… — мъжът въздъхна и продължи. — Да, точно за това исках да разкажа. Преди седем години, когато тези високи сгради тепърва започваха да се строят, цялото семейство излезе извън града с новата си кола. На магистралата им се изпречи камион. Сблъсъкът беше неизбежен. Павел направи всичко, което можа, но… уви. Всички пострадаха. Марюшка лежа няколко месеца в болница с различни фрактури. Павел си счупи гръбнака и сега е прикован към леглото. А синът им… той пострада най-много.
Мъжът замлъкна, сякаш събираше мисли, и въздъхна тежко.
— Марюшка, веднага щом излезе от болницата, напусна любимата си работа. Беше началник на цех в фабрика за кукли. Намери си работа като чистачка, за да може да отделя повече време на семейството си. Взе съпруга си у дома и оттогава се грижи за него.
А синът… синът се нуждаеше от много операции. Трябваха пари и Мариушка продаде всичко, което имаше. Останали й стари бижута, които беше наследила от прабаба си. Не съжаляваше за нищо. Дори това, което й беше подарил съпругът й, отиде за лечение. Синът й беше изпратен в Москва, в Германия… не веднъж. И ето, съвсем наскоро се появи напредък. Лекарите казваха, че момчето никога няма да стане на крака. А той става! Марюшка постигна това. Ден след ден тя ходи при него в болницата, занимава се с него, всяка година го изпраща в санаториуми. И съвсем скоро ще може да го вземе у дома. Всички операции са зад гърба им, преминали са успешно. А момчето дори учи, директно от болничното легло. Представяте ли си? Майка му купила лаптоп с интернет.
Тълпата слушаше, задържайки дъха си. Някои сведеха глави, други се изчервиха срамежливо, а трети дори хлипаха. Мъжът продължи:
— Няколко години след катастрофата предложих на Маряшка да настани Павел в добър пансион, където да му осигурят грижи. Казах й, че е още млада, че трябва да живее за себе си. Но тя ме погледна така… До сигара се упреквам за тези думи. Каза, че не може да живее за себе си, ако близките й страдат.
Мъжът отново замлъкна, а после добави:
— Ето такава е тя, вашата „просякиня“, както я наричате…
Той стана и се запъти към старата къща. Хората стояха мълчаливо, не смееха да промълвят нито дума. Някои гледаха под краката си, други въздишаха. После, също мълчаливо, започнаха да се разпръскват. Оттогава никой не я наричаше просячка. Сега я наричаха само Марюшка, с топлина и уважение. Когато я срещаха, хората навеждаха глави, поздравявайки я тихо и почтително.
След няколко месеца Марюшка изненада всички, като покани съседите си на гости. Синът й, противно на всички прогнози на лекарите, се върна у дома на собствените си крака. В чест на това радостно събитие тя реши да организира голям празник. В двора на старата къща беше подредена дълга маса, покрита с домашни питки, конфитюри и пресни кифли. В центъра се извисяваше старинна самовар – единствената реликва, останала от любимата й прабаба. Блясъкът и топлината му сякаш символизираха топлината на душата й.
Съседите с радост приеха поканата. Всеки носеше подаръци, стараейки се от сърце. Къщата на Марюшка, която преди изглеждаше така загадъчна и недостъпна, сега се яви пред тях в нова светлина. Дворът беше поддържан, чист и уютен, а в центъра, полулежещ в инвалидна количка, седеше нейният съпруг. Той прегръщаше Марюшка за талията и в очите му се четеше безкрайна благодарност. Благодарение на нейната грижа, той вече можеше да седи и вярваше, че един ден ще се изправи на крака – заради нея, своята верна спътница.
На празника дойде и Кирил, стар приятел на семейството. С голям букет цветя за Марушка и нов компютър за сина й. Появата му беше още едно потвърждение колко много хора ценяха и обичаха тази жена.
На масата цареше топла атмосфера. Хората пиеха чай от самовар, смееха се, споделяха истории и се опитваха да опознаят по-добре Марюшка. Сега старите й дрехи, които преди бяха осъждани, изглеждаха мили и уютни. Тя вече не приличаше на оная „просякиня“, за която шепнеха зад гърба й. Напротив, в очите й блестеше такава сила и доброта, че всички се чувстваха някак специално в нейното присъствие.
Този ден бе началото на нов етап в отношенията със съседите. Всеки си тръгна от празника с мисълта колко лесно е да се заблудиш, съдейки за човек по външния му вид. Сега те разбираха, че зад скромните дрехи и уморената походка може да се крие истински герой, който въпреки всички трудности продължава да се бори и да дарява топлина на другите. И че безразличната подигравка може да нарани този, който най-много се нуждае от подкрепа и добра дума.
