Автобусът се разтресе няколко пъти и спря. Шофьорът излезе и съобщи на пътниците, че возилото е повредено. Призова тези, които могат, да продължат пеша. Една непретенциозна жена — Рита — не се поколеба. Метна на рамо раницата си и тръгна пеша през снега.
Скоро времето се влоши. Виелицата стана гъста, вятърът силен, пътят изчезна пред очите ѝ. Загубена сред бялата пустош, Рита забеляза слаба светлина. Последва я и стигна до стара къщичка в края на село. Вратата беше отключена, вътре – студ и мрак. Намери дърва и керосинова лампа, запали огън, стопли се и прекара нощта на стара лежанка.
Сутринта откри детски следи и червена ръкавица на верандата. Те я отведоха до църква, където се извършваше ремонт. Вътре Рита срещна отец Андрей и жена му Лиза. След като разказа за ръкавицата, Лиза разпозна вещта като на малката им дъщеря Катя, която предния ден била видяла дим от къщата.
Оказа се, че Рита се е озовала в село Ленско, а не в Сови Яр. След като разбраха, че тя е майсторка-мазачка, отецът я покани да помогне с ремонта на храма. Предложиха ѝ да се настани в къщичката, където бе пренощувала. За Рита това бе като чудо – покрив над главата, топла храна и възможност отново да работи.
По време на обяд Рита срещна стара съседка, която я свърза с миналото ѝ. Разговорът неочаквано разкри, че малката Катя – едно от децата на отец Андрей и Лиза – всъщност е внучка на Рита. Тя се разплака от щастие – животът ѝ най-сетне ѝ подари нова цел и обич.
От този ден Рита стана част от семейството. Работеше в храма, децата я обичаха, наричаха я баба. След време Лиза получи писмо – дядото на Катя по майчина линия ѝ бе завещал къща. Семейството замина за Острогожск, за да уреди имота. Решиха да го отдадат под наем, а средствата да използват за нуждите на храма и децата.
Така животът на Рита, преминал през бедност, загуба и самота, отново намери смисъл. Вярата, състраданието и една случайна нощ в стара къща промениха всичко.
