Скоро обаче излезе наяве неприятна история. Един от мъжете в градчето, женен, на име Францишек, започна да проявява неподходящ интерес към Зофия. Той беше собственик на малък магазин за електроника, по-възрастен от нея с почти двадесет години. Често влизал в кафенето, където работеше Зофия, под претекст, че купува десерти. В началото момичето не обръщаше внимание на това – той беше любезен, оставяше щедри бакшиши, поръчваше торти за семейството си. Но погледите му ставаха все по-настоятелни, а разговорите – прекалено лични.
Зофия се опитваше да поддържа дистанция, но вече усещаше погледите на съседите. Баба Елеонора веднага забеляза, че нещо не е наред.
— Той те закача ли? — попита направо. — Една дума и ще поговоря с него така, че ще забрави пътя до това кафене.
— Бабо, не е нужно. Той още не е направил нищо. Просто… е неприятно.
Елеонора примижа очи. Знаеше, че в такъв малък град репутацията може да бъде унищожена за един ден — особено когато си млада и красива. Слуховете се разпространиха бързо. Съпругата на Франциск, Тереза, дойде в кафенето и направи скандал пред всички клиенти.
— Развратница! — крещеше тя. — Не ти ли стигат момчетата? Сега се нахвърляш и на чуждите мъже?!
Зофия побледня и мълча. В този момент влезе Елеонора. Без да каже нищо, тя се приближи до Тереза, погледна я право в очите и каза спокойно, но твърдо:
— Още една дума и ще се видим в съда. Има свидетели, има записи. По-добре провери какво прави съпругът ти.
Скандалът утихна, но неприятното чувство остана. Зофия не излизаше от дома си няколко дни — й се струваше, че всички я наблюдават. Тогава й написа Малгожата. Покани я в Париж за няколко седмици — да си почине, да се откъсне от всичко, да види друг живот.
„Не можеш да гниеш в този град”, пишеше тя. „Ела. Ще ти покажа града, ще отидем в Лувъра, на Сена. Много ми липсваш.”
Зофия взе кратка отпуска и за първи път в живота си пътува толкова далеч. Париж се оказа шумно, цветно, напълно различно от спокойното й родно градче. Малгожата й организира стая в апартамента си, представи я на съседите, разведе я из музеите и уютните кафенета.
Един ден влязоха в малка сладкарница в Монмартър. Зофия беше очарована от витрините, пълни с елегантни десерти, аромата на ванилия и шоколад, а зад тезгяха стоеше усмихнат мъж на около трийсет години, който с ентусиазъм разговаряше с клиентите. Казваше се Люк.
— Това е мой приятел — прошепна Малгожата. — Собственикът. И, между другото, свободен.
Люк се приближи до тях, започна да ги разпитва за сладкарството, а когато разбра, че Зофия също се занимава с това, предложи й да погледне в задната стая. Тя видя професионални уреди, кремове, торти, пълнежи – очите й засияха.
„Искаш ли да опитаме да направим нещо заедно?“, предложи той.
През следващите дни Зофия посещаваше сладкарницата почти всеки ден. Люк се оказа не само майстор в занаята си, но и чувствителен и интелигентен събеседник. Той не правеше празни комплименти – хвалеше идеите й, вкуса й, естетиката й. За първи път Зофия почувства, че някой я цени не заради външния й вид, а заради таланта и характера й.
В края на престоя си Люк й предложи стаж:
— Ела за няколко месеца. Ще ти помогна да си намериш апартамент. Това може да е началото на нещо голямо.
Зофия се върна у дома с криле. Елеонора изслуша разказа й и само каза:
— Винаги съм знаела, че не си оттук. Имаш душа за целия свят. Но домът ти винаги ще бъде тук — там, където си ти, скъпа.
Два месеца по-късно Зофия вече живееше в Париж. Издържа изпита по френски, записа се на курсове и работеше рамо до рамо с Люси. Не само работата ги свързваше, но и нещо повече.
А в родния й град все още я помнеха. Но вече с уважение. Момичето, което се опитаха да унижат, замина и стана някой. И вече никой не смееше да говори за нея по друг начин, освен мадам Зофия — кралицата на тортите и достойнството.
