Колата се удари в мантинелата с глух, метален звук. Въздушните възглавници се задействаха в последния момент, притискайки Лиза в седалката. Съзнанието ѝ се губеше, тялото ѝ трепереше. А до нея… седеше Саша. Човекът, когото бе погребала само преди седмица. Беше ли реалност това? Или последните мигове от живота ѝ я водеха към него?
Всяка частица от нея копнееше за този момент — за този поглед, за онзи глас, за топлината, която вярваше, че никога повече няма да усети. Сълзите потекоха по лицето ѝ, сякаш се разтваряше между живота и смъртта.
— Още не е време — прошепна Саша. — Живей. За нас. За онзи, който идва.
И изчезна.
Ударът от катастрофата беше реален, но чудото — още по-истинско. Шофьорът на камиона, спрял на сантиметри от трагедията, изскочи разтреперан, крещейки, че е видял мъж до нея. Той също беше видял Саша. Това не беше плод на въображението ѝ. Беше знак. Подарък. Спасение.
В болницата лекарите установиха дехидратация и пълно изтощение. Но истинският шок дойде по-късно, когато докторът ѝ съобщи:
— Госпожо, вие сте бременна. В седмата седмица.
Думите прозвучаха като сън. Лиза затаи дъх. Бебе. Част от Саша. Част от тяхната любов. Пулсът ѝ се ускори, а очите ѝ се напълниха със сълзи — този път не от болка, а от надежда.
Майка ѝ, разплакана, я прегърна.
— Това е знак, Лизче. Той ти остави нещо живо. Живей заради него!
Лиза затвори очи. В тишината на болничната стая прошепна в мислите си към любимия:
— Обещавам. Ще живея. За нашето дете. За теб.
Болката остана. Но вече не беше празна. Сега имаше цел. Животът, който се зароди вътре в нея, стана нейната светлина. И в тази светлина тя щеше да намери силата да продължи.
