Марина дълбоко въздъхна, опитвайки се да овладее емоциите си. Знаеше, че ако избухне сега, ще стигне до открит скандал, може би дори до раздяла. Но нещо в нея се счупи. Не можеше повече да мълчи.
— Клара, ние очакваме дете — каза тя с треперещ глас. — Разбираш ли колко години чаках този момент? Години на надежда, сълзи, молитви. И сега, когато това чудо се сбъдна, искаш да похарчим всичките ни спестявания за бал и рокля?
Клара остана неподвижна, изненадана. Не очакваше Марина да повиши глас. Беше свикнала да я вижда мълчалива и сдържана — тази реакция я изненада.
— Не искам нищо за себе си, а за Кристина! — извика тя. — И ако не разбирате колко важен е този момент за нея, тогава може би синът ми е сгрешил, като е избрал такава съпруга!
Антоан, който дотогава мълчеше, избухна:
— Достатъчно! Това е жестоко и несправедливо! Марина е майка на детето ми. А ти… ти виждаш само портмонето й!
Клара скочи на крака, с руменина по лицето:
— Не ми викай! Аз съм ти майка!
— Истинска майка не би поставила осиновената си дъщеря над неродения си внук! — извика Антуан. — Махай се от дома ми!
Очите на Клара се разшириха от изумление. Тя вече беше виждала гнева на сина си, но никога не се беше чувствала толкова отхвърлена. Без да каже нито дума, взе чантата си и излезе, като затръшна вратата.
Настъпи тишина. Марина започна да трепери, а Антоан я прегърна силно.
— Съжалявам, че трябваше да преживееш това — прошепна той. — Но вече не искам да живея в сянката на нейните условия. Сега ние сме семейство.
Следващите дни бяха тихи, но напрегнати. Клара не пророни нито дума. Антуан се опита няколко пъти да й се обади, но тя не отговори. Марина, макар и наранена, изпитваше и тъга – не искаше детето им да расте без баба си.
Една дъждовна вечер вратата се отвори рязко. На прага стоеше Клара, мокра до кости, с чанта в ръка.
„Прощаш ли ми?”, попита тя тихо, гледайки Марина право в очите.
Марина не каза нищо. Даде й кърпа и я покани да влезе. Антуан излезе от спалнята и замръзна.
„Сгреших…“, започна Клара шепот. „Исках само Кристина да бъде щастлива. Но забравих, че вие ще донесете нов живот на света. А това е безценно.
Сълзи течаха по бузите й.
— Марина, съжалявам. И ако ми позволиш, бих искала да бъда част от живота ви, а не да бъда бреме.
Марина кимна и я прегърна. Антуан стисна устни, за да не заплаче.
— Ти си баба на детето ни, Клара. И каквото и да стане, семейството трябва да бъде заедно.
Месеците минаваха, а бременността на Марина протичаше добре. Антуан работеше много, но с радост. Клара, сякаш променена, беше станала тяхна опора. Един ден тя сама предложи да помогне финансово с подготовката за раждането на детето.
Кристина започна да идва понякога на гости и, към изненада на всички, се сближи с Марина. Веднъж, галеей корема й, тя я попита:
— Мислиш ли, че ще е момиченце?
— Имам предчувствие — усмихна се Марина.
„Тогава ще я науча да рисува“, прошепна Кристина.
Когато дойде денят на раждането, цялото семейство беше в болницата. Антуан държеше Марина за ръка, а Клара стоеше в коридора и се молеше тихо.
След много часове лекарят излезе с усмивка на устата:
„Поздравления! Имате здрава момиченце!“
Антоан избухна в смях от щастие, а Клара се свлече на стола, шепнейки молитви.
„Как ще я наречете?”, попита акушерката.
„Ема”, отговори Марина, „Ема Изабела”.
У дома Ема израсна, обградена от любов. Клара стана идеалната баба, Кристина – веселата леля, а Антоан и Марина – родители, които добре знаят какво означава да чакаш дете с години.
А Марина, гледайки вечерта как Антоан люлее Ема, си мислеше:
„Всички бури отминаха. Сега живеем в тяхната светлина.
