„Господине…“, повтори тя, този път по-тихо. Гласът й трепереше, не заради възрастта й, а заради спомените.
Старецът се обърна, с очи, замъглени от времето, несигурен.
Но когато погледът му срещна нейния, нещо премина по лицето му. Не беше точно разпознаване, а по-скоро неприятното усещане, че по някакъв начин, в една забравена глава, те се бяха срещнали отново.
Жената се приближи.
„Къде намери този часовник?“
Той погледна надолу, объркан. Пръстите му докоснаха износения кожен колан на китката му.
„Това ли?“, попита той, почти защитно. „Старо е.
Нищо особено.“
Но дъхът й спря. Беше нещо особено.
Тя преглътна с усилие, с поглед вперен в микроскопичната, почти невидима, надпис по ръба на корпуса на часовника:
„За J.S. – Върни се при нас. – M.A., 1975“
Коленете му се подкосиха.
„Аз му подарих този часовник“, прошепна тя. „Преди четиридесет и осем години… на брат ми.“
Мъжът отвори и затвори очи. Отвори устата си. „М… А…?“
„Маргот“, каза тя. „Маргот Андерсън“.
Последва мълчание.
Беше като че ли времето се беше върнало назад, обвивайки ги като невидима нишка, обвивайки ги в спомени, които никой от двамата не беше докосвал от години. Около тях кафенето избледняваше – шума, подигравките, критиките. Всичко ставаше далечно. Заглушено.
Гласът на стареца трепереше. „Казаха, че… че си се преместила. Че си спряла да ме търсиш.“
„Никога не съм спирала“, каза тя, отваряйки и затваряйки очи, за да сдържи сълзите.
„Казаха ми, че си умрял през 79-та. Направих надгробна плоча. Напразно.“
Тя погледна надолу. „Не умрях. Но когато се върнах от войната… не бях същият. Не вярвах, че заслужавам да се върна у дома.“
Сълзите течаха по бузите на Маргот. „Бяхте на двайсет години. Бяхте само дете. Изчезнахте и никой не ни каза нищо. Мислех, че…“
„Срамувах се“, прошепна той.
На касата баристата стоеше неподвижна, с полуотворени устни, гледайки сцена, за която нито една корпоративна програма за обучение не би могла да подготви никого.
Маргот се обърна към нея. Гласът й, за първи път, беше ясен. Остър.
„Направи му този сандвич. И добави едно силно кафе. Запиши го на моя сметка.“
Баристата кимна с глава, бързайки да си тръгне.
Маргот се наведе и нежно хвана ръката на брат си. Беше студена, твърда, но се стискаше около ръката й с близостта на кръвта.
„Намерих те“, прошепна тя, трепереща.
„След толкова време… намерих те.“
Усмихна се за първи път, с влажни очи.
„Знаех, че някой ще го направи“, каза тихо. „Но никога не съм мислила, че ще си ти.“
Няколко минути по-късно донесоха подноса. Сандвич. Кафе. Поставиха стол до Маргот.
Седнаха в топлината на малкото кафене – брат и сестра – и разказваха истории от два живота, между глътки и глътки. Клиентите около тях сега мълчаха. Някои се правеха, че не чуват. Повечето не успяваха.
А отвън, през прозореца, зимният дъжд продължаваше да вали. От този ден нататък вече не беше толкова студено.
Вече не беше.
