Стъпките на Майкъл отекваха в празния коридор, докато се насочваше към офиса си. Сградата беше опустяла преди час, но той не искаше свидетели. Трябваше да види бележката. Не утре. Не след като я беше обмислял цяла нощ. Сега.
Кадрите от камерите за наблюдение се въртяха в ума му с кристална яснота:
Портфейл. Пауза. Поставяне. Химикалка. Хартия. Тръгване.
Прости действия. Но му се струваха като добре организирани.
Изчисли.
Влезе в офиса и всичко беше точно както го беше оставил. Портфейлът беше непокътнат, върху масата, с малък лист хартия от фирмения бележник под него.
Майкъл се колебаеше.
След това бавно извади бележката и я отвори.
Почеркът беше елегантен. Чист. Почти прекалено чист за човек, който живееше, като переше палта.
„Трябва да внимаваш къде го оставяш.
Не защото някой може да го открадне.
А защото някой вече иска да повярваш, че аз бих го направил.
— Валери.“
Майкъл почувства празнота в стомаха си.
Погледна бележката, сякаш беше написана на код. Някой иска да повярваш, че аз бих го направил.
Алън.
Разбира се.
Майкъл се свлече в стола си. Изведнъж се почувства изложен, не само като директор… но и като човек, който не е успял да се довери на инстинкта си. Знаеше, че Алън е много склонен да сочи с пръст. Много бърз да отвлече вниманието. Но беше попаднал в капана. Взе телефона си, сърцето му туптеше силно, и отвори досието на служителката Валери. Беше тънко. Много тънко. Еднолинейно CV.
Препоръчително писмо от агенция за временна заетост. Нямаше адрес. Нямаше лице за контакт в случай на спешност.
Само един телефонен номер.
Обади се.
Никой не отговори.
Десет минути по-късно се чукане на вратата.
Майкъл отвори, очаквайки да е охраната или може би Алън с друго извинение. Но беше тя.
Валери.
Стоеше спокойна, облечена в тъмнозелената си униформа на камериерка, държеше спрей и кърпа. Изражението й беше непроницаемо, но очите й блестяха по начин, който го уплаши.
„Видял ли си видеото?“, каза тя тихо.
Майкъл отвори очи. „Да“.
„Тогава знаеш за какво става въпрос“.
Той не отговори.
Влезе вътре. „Да те попитам нещо. Какво знаеш за офшорните сметки на Алън?“
Майкъл подскочи.
„… Какво?“
Валери остави бутилката със спрея на пода и извади от джоба си сгънат лист хартия – този път не беше хартия с логото на компанията. Беше разпечатано копие. Имаше подчертани редове. Банкови транзакции. Имена. Дати. Кодове.
„Аз не съм просто чистачка“, каза тя.
„Аз съм счетоводител по съдебни дела. Частен служител. Анонимен информатор ме доведе тук. Някой бавно разрушава тази компания. Тихо. Чрез измислени доставчици. Измислени доставчици. Познай кой подписва документите?“
Майкъл взе хартията и я разгърна. Ръцете му започнаха да треперят.
„Не вярвах, че си ти“, добави Валери. „Но трябваше да се уверя, че не си замесен.
Тестът с портфейла? Разпознах те веднага.“
Майкъл вдигна поглед, без да каже нито дума.
Валери се усмихна леко. „Не си единственият, който знае как да залага капани.“
Последва дълго мълчание. Тогава той издиша и поклати глава с горчива усмивка. „Знаеше ли през цялото това време?“
„Подозирах го. Но след днес… съм сигурна.“
Майкъл се изправи. Изведнъж се почувства като че ли се намира в съвсем различен офис, играейки много по-важна игра.
„Какво правим сега?“, попита той.
Усмивката на Валерия изчезна. Погледът й се заби в неговия.
„Ще почистим.“
