Емили стоеше неподвижна, сърцето й биеше силно, ушите й бяха наострени.
Лила.
Едно име. Тънко. Познато — не за нея, но явно за него.
Гласът на Джеймс беше мек, дори нежен. Същият глас, който някога използваше, за да успокоява Емили по време на бурите. Същият глас, който сега, зад нея, й предаваше топлина, която не беше усещала от месеци.
„Лила, знаеш, че това е решено отдавна.“
Емили почувства нещо в себе си. Тихо се придвижи към коридора, сантиметър по сантиметър. От края на стената можеше да види част от хола — Джеймс беше на дивана. Не беше сам.
Там, седнала пред него, беше една жена. На около 35 години. С тъмна коса. Навеждаше се към него. Леко се смееше.
Емили залепна за стената, сърцето й туптеше в ушите й.
„Аз просто… не знам как да й го кажа“, каза Джеймс. „Емили е красива, но е… изгубена в своя свят. Тя вече не ме вижда.“
Думите удариха Емили в гърдите като студена вода.
Вече не ме вижда?
Не беше ли прекарала цялата сутрин в почистване, готвене и мисли за него?
„Не трябва да се чувстваш виновен, Джеймс“, прошепна Лайла. „Можем да бъдем щастливи. Вече сме.“
Настъпи тишина. Тогава Джеймс отговори – бавно, но с убеждение:
„Следващата седмица. Ще й го кажа. След рождения й ден. Поне това й дължа.“
Емили не можеше да диша.
Денят й беше след шест дни.
Шест дни.
Шест дни от един живот, който все още смяташе за пълен. Шест дни, докато мъжът, който й беше обещал вечност, щеше да я унищожи с една единствена фраза.
Тя се отдръпна бавно, безшумно като шепот, държейки се за стената, за да остане на крака. Намери чантата си до вратата и с треперещи пръсти извади кредитната си карта – причината, поради която се беше върнала.
Но съдбата я беше върнала за нещо съвсем различно.
Не заради картата си.
А заради истината.
Емили излезе от апартамента без да издаде и звук. Кексът с череши никога нямаше да се изпече. Работата никога нямаше да свърши. Денят, който беше започнал със слънце и топло брашно, завърши с сенки и тишина.
А Джеймс…
Дори не беше разбрал, че се е върнала.
