Казвам се Зинаïde Боисо. През 2012 година стоя зад прозореца си в Париж, града на моето детство. Младите хора се разхождат, смее се, а аз знам, че под краката им някога е текла кръв и страдание.
През 1942 г. бях на 18 години, живеех в малко село близо до Париж и мечтаех да стана учителка. Когато войната настъпи, животът ни се промени рязко. Работех в малка аптека, тайно помагах на хората да оцелеят.
Един ден през септември бях предадена и отведена с други млади момичета в специално немско медицинско съоръжение. Там ни разделиха от останалите затворници. Мъжете в бели престилки и нацистите ни гледаха студено и бездушно. Започнаха “изследвания”, които по-късно разбрах, че са опити за стерилизация.
Ние бяхме принудени да пием горчиви смеси, да лежим под облъчващи машини, да преминаваме през инжекции и изследвания, които разрушиха телата ни. Много от приятелките ми умираха или оставаха с трайни увреждания. Най-ужасното беше не болката, а усещането, че сме превърнати в предмети – числа и “образци”, лишени от човешка стойност.
Помня сестрината Грета – безмилостна и студена, както и доктор Рихтер, който извършваше експериментите с ледена прецизност. Виждах как младите момичета около мен умират или са унищожавани физически и психически. Ние се опитвахме да оцелеем, да запомним имената и лицата им, за да не изчезнат с тишината.
През януари 1943 година аз бях принудена да работя като асистент в операционната на Рихтер, подготвях инструментите, държах ръцете на приятелките си, докато ги инжектираха. Това беше психическо насилие – искаха да станем съучастници. Виждах как Виржиник умира в ръцете ми, а аз оцелях, за да разкажа историята им.
В края на март 1943 г. германците напуснаха съоръжението, опитвайки се да изтрият следите. Аз бях на 18 години, но изглеждах като остаряла. След войната се върнах в разрушения Париж, срещнах Стeфан, оженихме се, но никога не говорихме напълно за преживяното.
Всяка медицинска процедура и миризмата на дезинфектанти ме преследваха до края на живота ми. Не можех да имам деца – това беше последната победа на Рихтер. Но помня всичко. Паметта ми е справедливостта ми. През 2012 г., на 88 години, реших да разкажа историята си, за да не се забрави цената на човешката устойчивост и злото, което един човек може да нанесе на друг.
Историята ни напомня: зад всеки сух факт в учебниците има живо сърце, способно на любов и надежда. Дори когато животът е преминал през огън и пепел, светлината трябва да се съхрани.
