Казвам се Зинаида Бойка. Днес е 2012 година, и родният ми Киев е озарен от слънце. Градът е шумен, смее се, младежите се разхождат по алеите с кестени, неспособни да си представят, че под краката им някога е текла кръв и царяла тишина на отчаяние. Аз съм на 88 години.
70 години пазех тази история в себе си. Децата и внуците ми знаеха, че съм преживяла войната, но не им разказвах всичко – страхувах се, че миналото ще помрачи техния живот. Но сега разбирам, че мълчанието би убило спомените за онези момичета, останали в студените коридори на немската медицинска лаборатория.
През 1942 г., на 18 години, бях изпълнена с надежда. Живеехме близо до Киев и мечтаех да стана учителка. Когато войната дойде, небето над града потъмня. Аз работех в аптека и се опитвах тайно да помагам на хората в горите. Един ден, в резултат на предателство, бях арестувана и заедно с други момичета ни натовариха на влак. Мислехме, че ни водят на работа в Германия, но вместо това стигнахме до специална медицинска единица, скрита в гората, където бяхме разделени от останалите затворници.
Там срещнах д-р Рихтер. Той ни каза, че сме избрани за „важна наука“. Започнаха „изследванията“ – първо обличане, измервания, документиране, а после – болезнени инжекции и експерименти с рентген и химикали. Постепенно разбрахме истината: целта беше стерилизация и унищожаване на нашия народ. Всеки ден носеше нова мъка – повръщане, болка, загуба на коса и зъби.
Живеехме в постоянен страх. В стаите, където ни държаха, имаше решетки, малки порции храна и ледени наказателни камери. Сестри като Грета упражняваха брутална дисциплина. Дори най-малките прояви на състрадание бяха наказвани. С времето трябваше да ставам помощник на Рихтер – да подготвям материали, да държа ръцете на приятелки по време на инжекции, да чистя кръвта им след ужасни операции.
Виждах как умът и телата на моите приятелки бавно се разрушават. Там загубих млади приятелки като Вера, Тамара и Катя. Виждах отчаянието им, чувах крясъците им, но сърцето ми продължаваше да помни техните имена и лица. В най-тежките моменти единствената ми цел беше да оцелея и да разкажа.
През март 1943 г. Рихтер реши да проведе „големия експеримент“ – дозиране на токсични вещества в нас, преди да приложи идеята си за стерилизация на цели общности. Аз трябваше да помогна, да инжектирам последния остатък от приятелката ми Катя. Тя обаче прояви смелост – изправи се и плю на лицето му. Рихтер се ядоса и я уби пред очите ми. Това беше моментът, когато разбрах, че вече няма страх – само очакване на смъртта като освобождение.
След всичко това, макар физически разрушена, сърцето ми запази спомените. Въпреки че Рихтер се опита да ни обезчовечи, той не успя да унищожи нашата душа. Аз съм свидетел на всичко, което се е случило – за Вера, Катя, Тамара, Мария и всички останали.
Сега, през 2012 г., гледам младите хора по брега на Днепър и виждам живота, който ни отнеха. Моят спомен е най-висшата справедливост. Дори след 70 години болката и спомените са живи, но и моето послание е просто: пазете човечността в себе си. Никога не позволявайте страхът да ви направи инструмент на нечие зло.
Дори в най-тъмните моменти можем да запазим светлината вътре в себе си. Ние бяхме млади, искахме само да живеем. Нека светът помни това.
