Казвам се Катрин Волков. Всички ме наричаха Кати. На 71 години съм и през по-голямата част от живота си се преструвах, че годините между 1942 и 1945 никога не са съществували. Опитвах се да ги изтрия от паметта си като изгоряла снимка. Но някои спомени не изчезват. Те остават вътре, кървят тихо, дори когато отвън се усмихваме.
Днес, когато знам, че времето ми е малко, трябва да разкажа какво се случи в мазето на лагера Равенсбрюк. Не заради себе си, а заради онези, които не оцеляха, чиито имена бяха изтрити, а телата – изгорени без следа.
Беше август 1942 г. Бях млада медицинска сестра от френската армия. Нашето подразделение беше пленено край Смоленск след дни непрекъснати боеве. Видях как разстрелват жени само защото носят униформа. Аз оцелявах, защото един офицер забеляза червения кръст на разкъсаната ми куртка. Понякога си мисля, че щеше да е по-добре да не бях.
Пътувахме 11 дни в товарни вагони без вода и въздух. Полякини, украински, беларуски и френски жени – обвинени, че са крили храна, слушали радио или лекували „грешните“ ранени. Когато пристигнахме в Равенсбрюк, вярвах, че знанията ми ще ме спасят. Колко наивна бях.
На 12 август двама есесовци ме отведоха в мазето на лагерната болница – място, което не съществуваше в нито един официален документ. Коридор с девет метални врати. Последната беше отбелязана с тебешир: „Стая 47“.
Миризмата вътре беше смесица от дезинфектант, стара кръв и нещо химическо. В центъра имаше операционна маса с кожени ремъци. Под нея – канал за оттичане, като в кланица. Инструментите бяха разхвърляни – ръждиви клещи, скалпели, флакони с непознати течности.
Лекарят не се представи. Записа в тетрадка: „Обект 47а. Френски произход. Експериментална костна трансплантация №12.“ Разбрах, че не съм там, за да лекувам, а за да бъда използвана.
Завързаха ме за масата. Упойката беше парцал с етер, недостатъчен да ме приспи. Искаха да наблюдават реакциите ми. Когато скалпелът разряза кожата ми и достигна костта, болката беше като взрив. Отнеха част от тибията ми, събраха фрагментите в стъкленици. Зашиха раната грубо. Инфекцията започна веднага.
В съседната килия чух плач на полски. Така се запознах с Ванда Пултовска – студентка по медицина от Люблин. Тя и още около 70 полски жени бяха подложени на експерименти: изкуствено заразяване с бактерии, имплантиране на замърсени предмети в рани, изследване на гангрена и костни трансплантации. Нацистката идеология ги смяташе за „подчовеци“, подходящи за опити.
В следващите месеци бях връщана в стая 47 още четири пъти. Отстраняваха мускули, инжектираха тетанус, предизвикваха контролирана загуба на кръв, наблюдаваха инфекциите. Всяка процедура беше внимателно записвана. Ние бяхме номера, данни в таблици.
В мазето имаше и други: Мария от Варшава, с двата крака осакатени от тестове за гангрена; Ядвига, в чиито рани бяха поставяни заразени стъклени парчета; Барбара, само на 16, осакатена след пет операции; Зофия, майка на три деца, подложена на стерилизация чрез радиация.
Въпреки болката създадохме общност. Споделяхме хляб, шепнехме стихове, молехме се. Ванда стана нашият морален стълб. Напомняше ни, че сме хора с имена и истории.
През 1943 г. експериментите се засилиха. Тестваха хипотермия, обезводняване, отрови. Един път ни заключиха 18 жени в пълна тъмнина за пет дни без вода и храна, за да наблюдават психологическия разпад. Четири умряха. Три полудяха. Това беше „частично успешен“ експеримент според лекаря.
Когато през 1944 г. войната се обърна срещу Германия, започна унищожаване на доказателства. Много жени бяха убити с инжекции фенол. Аз оцелявах по случайност. В хаоса на евакуацията останахме забравени.
На 30 април 1945 г. лагерът беше освободен. Тежах 38 килограма. Краката ми бяха обезобразени. Дълго не можех да говоря.
По-късно свидетелствах на процесите срещу лекарите в Нюрнберг. Показах белезите си. Разказах за стая 47. Ванда също оцеля и стана психиатър, посветила живота си на лечение на травми.
Днес знаем, че случилото се в Равенсбрюк не е изолиран случай. Това беше система – наука без етика, власт без граници, идеология, която обезчовечава.
Въпросът не е как е било възможно. Историята е пълна с организирана жестокост. Истинският въпрос е как да не позволим да се повтори. Сляпото подчинение, разделянето на хората на „по-низши“, нормализирането на насилието – тези механизми съществуват и днес.
Ние умираме втори път, когато историите ни бъдат забравени или омаловажени. Но живеем във всеки, който помни и защитава човешкото достойнство.
Белезите по краката ми са карта на преживяното. Съпротивата понякога означава просто да продължиш да дишаш, да държиш ръката на друга жена в тъмнината и да ѝ прошепнеш, че утре може да е различно.
Моля ви: не позволявайте забравата да бъде нашата втора смърт. Помнете стая 47. Помнете, че човечността е крехка и трябва да се защитава всеки ден.
Казвам се Катрин Волков. Това е моето свидетелство. Това е нашата история.
