Срещах се с един мъж и на всяка среща по някакъв начин „забравяше“ портфейла си и ми искаше да платя, обещавайки: „По-късно ще ти върна“. Но в един момент търпението ми се изчерпа и реших да сложа край по стилен начин 
С цялото си сърце чувствах, че трябва да спра, но възпитанието ми и навикът да вярвам на хората ми казваха: „Не се притеснявай, просто преминава през труден период“. С това чувство живях почти два месеца.
Често чуваме, че жените са материалистки и гледат само парите. Но почти никой не говори за мъжете, които „забравят“ портфейла си с майсторство, така естествено, че започваш да се съмняваш в себе си.
С Даниел се запознахме на работа. На пръв поглед изглеждаше солиден: скъп костюм, уверени жестове, малко сиви коси. Говореше за стартъпи, инвестиции и големи планове. Мислех, че съм срещнала мъж на моето ниво.
Първата среща беше перфектна: уютно кафене, интересен разговор, той спокойно плати сметката. По-късно разбрах, че това беше единственият път.
На втората среща, в киното, изведнъж се опря на джобовете си и каза, че е забравил портфейла в колата, а телефонът му е без заряд. Помоли ме да платя и обеща да ми върне парите след няколко минути. До колата така и не стигнахме. Не спомена за дълга и аз реших да не развалям вечерта заради дреболия.
На третата среща в ресторанта ситуацията се повтори. Когато донесоха сметката, той се направи, че банковото му приложение не работи. Отново платих аз. Преводът пристигна след няколко дни, и то само след моя внимателен напомнящ сигнал, за което някак ми беше неудобно.
След това стана система. В супермаркета слагаше скъпи продукти в количката и на касата усмихнато казваше, че картата е в друго сако. На бензиностанцията се оплакваше от болно коляно и искаше аз да платя горивото. Фразата „Плати ти, аз ще ти преведа“ звучеше почти на всяка среща.
Сумите не бяха големи, но бяха редовни. Преводите закъсняваха или изчезваха. Междувременно той продължаваше да разказва за бъдещи милиони и къща на морето.
Разбирах, че не става въпрос за пари. Мога да бъда щедра и обичам да правя подаръци. Но тук всичко беше в едната посока. Той видя, че добре печеля и реши, че може да живее за моя сметка.
Най-обидното беше, че за рождения ми ден не ми подари нищо и спокойно каза, че е поръчал луксозно бижу, но доставката се е забавила. Разбира се, нищо не получих, а в ресторанта по чудо отново „забрави“ парите.
Тогава реших да завърша тази история красиво 
.
Поканих го в най-скъпия ресторант в центъра. Той беше уверен, че отново ще платя. Поръчах всичко, което исках: стриди, стек, десерт и хубаво вино. Той ядеше с удоволствие, но започна да се нервира от количеството ястия.
Когато донесоха сметката, бавно отворих чантата и започнах да ровя, правейки се, че търся портфейла.
—Боже, ужас, изглежда забравих портфейла вкъщи и телефонът ми е без заряд. Можеш ли да платиш ти? Ще ти върна парите, не се тревожи. Например утре.
Той се обърка. Напомни, че аз съм го поканила. Отговорих спокойно, че има непредвидени ситуации и той може да се справи.
Няколко минути се опитваше да повтаря обичайните си оправдания за лимити и повреди. После предложи да се обади на приятели.
След това, като по магия, приложението му заработи, картата се намери и той плати сметката, едва прикривайки раздразнението.
След вечерята повиках такси и се сбогувах. Не чаках превод. За два месеца вече бях платила достатъчно, за да смятам сметката за приключена.
По-късно ми пишеше от други профили, обвиняваше ме в нечестност и измисляше различни истории. Четох тези съобщения спокойно. Значи беше разбрал.
