Ако някой ми беше казал преди десет години, че ще стоя на стълбището на нечий друг блок, търсейки в чантата си ключовете от наетия апартамент-студио на четвъртия етаж без асансьор – щях да се засмея.
Или се разплака. Трудно е да се каже кое е по-лошо-да не предвиждаме нещо подобно или да знаем, че сами сме довели до това.
Всъщност, не самите те. Това е Джордж.
Тридесет години брак се побираха в три картонени кутии, които взех от апартамент на словашки. Трите кутии са това, което остава след три десетилетия. Оставих останалото, защото нямаше къде да го взема.
Едностаен апартамент на Голубев, двадесет и осем метра, кухня с прозорец, баня толкова малка, че коленете докосват вратата. За хиляда и триста злоти на месец. От пенсия след двадесет и седем години в отдела по геодезия на градското управление на Радом, след това ми оставиха храна, лекарства и сметки. И нищо повече.
А Георги? Георги живееше в нашия Тристаен апартамент с Моника. Същата Моника, с която се срещна на рехабилитация на коляното. Тя беше на петдесет години, руса коса и както каза дъщеря ми Агнес, без срам.
Но проблемът не беше Моника. Проблемът беше в документите.
Съдът по време на развода реши ясно: Георги запазва апартамента, но трябва да ми плати половината от стойността му. Сто четиридесет хиляди злоти. Можеше на вноски-съдията му даде две години. Чух това ясно, докато седях в съдебната зала в тъмносиня блуза, която носех, за да изглеждам сериозно. Георги кимна. Адвокатът му кимна. Всички се съгласиха.
И тогава спряха.
Първият месец е тишина. Написах: “Джордж, кога можем да установим график за изплащане?”Той отговори два дни по-късно:” трябва да помисля за това.”Вторият месец отново е тишина. Обадих се. – Отговори Моника. – Джордж не може да говори сега-каза тя с тон, сякаш съобщаваше за работното време на клиниката. Трети месец – накрая среща в кафене близо до пазара. Джордж дойде с ново яке, миришеше на различен парфюм от този, който познавах.
–
– Веслава, нямам какво да платя – каза той, разбърквайки кафето. Знаеш каква е пенсията ми.
– Знам. И знам каква е моята – отговорих аз. – и знам, че плащам наема на апартамента, в който живея, защото Ти седиш в нашия.
– Сега е мое. Така постанови съдът.
– Съдът също постанови, че трябва да ми платите сто и четиридесет хиляди.
Той сви рамене. След тридесет години брак той все още можеше да ме разклати-с това свиване на раменете, сякаш моите сто и четиридесет хиляди бяха дреболия, прищявка, прищявка. Сякаш двадесет години изплащане на заем от заплатата ми на чиновник беше нещо, което да махна с ръка.
Върнах се в студиото и плаках от ярост. После избърса носа си, направи чай и се обади на Агнес.
– Мамо, отиди при съдебния изпълнител-каза дъщерята.
– Дъще, той е пенсионер. Съдебният изпълнител ще взема от него триста злоти на месец. Изчислих-плащането ще продължи четиридесет години. Ще бъда на сто и две години.
Агнес мълчеше. И двете знаехме, че математиката е неумолима.
Минаха шест месеца. Научих се да живея в студио. Научих се да готвя на една горелка, защото другата беше счупена и собственикът не се задълбочи в ремонта. Научих се да ходя на четвъртия етаж с мрежи от калинки, почивайки на всеки етаж. Научих се да не гледам в посока Словашки, когато пътувах с автобус до клиниката.
И тогава Крисия, бившата ми съседка от този блок, се обади със съобщение, което промени всичко.
–
– Веслава, не исках да говоря, но… те правят ремонт. Те събориха подовете, подмениха прозорците. Чувам тренировки от сутрин до вечер.
Тишина. Моето мълчание и нейното мълчание. Две жени на шейсет години, разделени от слушалки, разбираха едно и също нещо.
Ремонт. Георги, който нямаше пари за погасяване, ремонтира апартамента. Нашият апартамент. Той постави нови панели на пода, по който ходех двадесет години. Той сменяше прозорците, през които гледах конския кестен, растящ под блока. Той преработваше кухнята, където приготвях хиляди вечери.
На следващия ден отидох при адвоката. Млад, решителен, офис на първия етаж на жилищна сграда на Жеромски. Тя изслуша, кимна и каза това, което все още помня дословно.
– Г-жо Веславо, той не може да плаща толкова много. Той не иска. И това са две напълно различни неща.
Подадохме молба за иск и изпратихме делото до съдебния изпълнител. Но това не е всичко – адвокатът също подаде молба за разкриване на имота. И тогава нещата станаха интересни. Защото се оказа, че Моника е работила в кетъринг компания на пълен работен ден. Че той и Георги са си купили кола-употребявана, но все пак. Че ремонтът струва, според експерта, повече от тридесет хиляди.
Парите бяха. Не и за мен.
Съдът насрочи дата за заседание. Джордж дойде с наведена глава, без Моника, без ново яке. Съдията беше конкретен. Той даде на Джордж три месеца да започне плащанията – или съдебен изпълнител ще вземе имота.
В коридора на съда Георги ме настигна.
– Веслава, добре, не ми прави това-каза той тихо. – Искаш да ме изгониш от къщата?
Стоях под дъската с графика на изслушването, държейки чантата си до гърдите си и гледах мъжа, с когото изядох тридесет Бъдни вечер.
– Не искам да те изгоня от къщата, Джордж – казах аз. – искам да върна това, което ми се дължи. Работих за този апартамент, както и ти. Всеки долар, всеки месец.
Той се обърна и тръгна. Той не погледна назад.
Първата вноска дойде шест седмици по-късно. Четири хиляди злоти. След това втората, третата. Редовно, петнадесет дни всеки месец. Нито дума, нито телефон, превод със заглавие ” погасяване-вноска не…”
Агнес казва, че трябва да се радвам. И аз се радвам-в известен смисъл. Вече спестих толкова много, че мога да мисля за закупуване на нещо свое. Нещо малко, скромно, но мое. Без собственик, който не поправя горелката. Без стълби към четвъртия етаж.
Но понякога вечер, в този нает Едностаен апартамент на Голубев, си приготвям чай и сядам до прозореца. Гледам паркинга, светлините, блоковете отсреща. И мисля, че правосъдието не трябва да изисква толкова обаждания, толкова съдебни спорове, толкова сълзи в възглавницата. Че след тридесет години брак човек няма нужда да се бори за това, което е очевидно.
Но след това слагам халбата, отварям тетрадката и записвам сумата от последния превод. Защото научих едно нещо-никой няма да се грижи за моите дела вместо мен. Дори да е обещал, че ще го направи.
