Ако не бях отговорил на това обаждане в четвъртък следобед, щях да имам още пет хиляди и двеста злоти в спестовна сметка. Бих се наспала добре. И бих имал прекрасно убеждение, че внучката ми никога няма да ме излъже.
Но аз отговорих.
Май се обади в три часа, когато тъкмо се връщах от клиниката в Урсиново. Стоях на спирка, автобус 504 закъсняваше и ровех в чантата си за билет, когато видях името й на дисплея. Усмихнах се. Май се обаждаше все по-рядко-двадесет и една години, втората година на обучение, живота си, делата си. Всяко обаждане от нея беше малък подарък.
Само този път в тръбата се чу ридание.
Бабо, не знам какво да правя, каза тя, поглъщайки въздуха между думите. – Хазяйката каза, че ако не платя до утре, тя ще смени ключалките. Бабо, няма къде да отида.
Сърцето ми спря. Буквално усетих как нещо ме стиска в гърдите и се притиснах към тезгяха на спирката.
– Майко, успокой се. Колко ти трябва?
– Четири хиляди и осемстотин. След два месеца. Бабо, знам, че е много, съжалявам, но мама няма да ми помогне, защото се скарахме и татко… знаеш как е с татко.
Знаех си. Бащата на май заминава за Ирландия, когато момичето е на шест години. Първо се обаждаше седмично, после месечно, после спря. Агнес, дъщеря ми, я отгледа сама. И аз помогнах, както можех-спестявах колкото можех от всяка пенсия, така че Май беше за книги, за пътувания, за начало в зряла възраст.
Тридесет и шест години в прозореца на пощата при Пулавская ме научиха на едно-хората в паника не лъжат. И мая звучеше като някой, който наистина се дави.
– Ще ти го изпратя. Дай ми час-казах аз, въпреки че ръцете ми трепереха не от студа, а от страх, че това са единствените ми пари за черен час.
Прибрах се вкъщи, включих компютъра. Въведох паролата от банката три пъти, защото пръстите ми не попаднаха в клавишите. Спестовната сметка светеше със сумата, която спестявах през последните три години. Пет хиляди и двеста злоти. На погребението, шегувах се, при съседката Тереза. За всеки случай, както казах по-сериозно.
Преведох четири хиляди и осемстотин.
Потвърждението дойде чрез текст и аз въздъхнах. Мая написа: “бабо, ти ми спаси живота, обичам те!!!”- с три удивителни знака и сърце. Усмихнах се, направих си чай с лимон и седнах пред телевизора. Помогнах. Нужна съм. Това чувство – че някой разчита на вас, че можете да промените нещата-струва повече от парите в сметката.
Поне така си обяснявах тогава.
В двадесет и първата, когато Гледах сериала и почти заспах на дивана, телефонът вибрира. Съобщение от Агнес.
“Мамо, обади ли се на Мая? Защото тя публикува в Instagram новото iPhone. Изпратих й съобщение дали е платила наема, защото каза, че има дълг. Оказа се, че домакинята потвърди-наемът е платен до края на семестъра. Няма дълг. Мамо, кажи ми, че не си й превеждала пари.”
Четох това съобщение четири пъти. Чаят се охлаждаше на масата. Шоуто продължаваше, някой се смееше зад екрана, а аз седях неподвижно с телефона в ръка и усещах как нещо се чупи в мен. Не се сърди. Все още не. Първо дойде срамът-толкова дълбок, физически, от стомаха до гърлото. Че съм бил измамен. Че съм глупава старица, която може да бъде взета за сълзи.
Писах на Мая. Късо. “Майка, дължиш ли Наем?”
Отговорът дойде двадесет минути по-късно. Двадесет минути, през които тя вероятно измисляше какво да каже.
“Бабо, не е, мога да обясня. Имах дълг, но платих аванс за обучението миналата седмица. И купих телефона на вноски. Бабо, ще ти дам тези пари.”
Лъжа, обвита в полуистини. Научих този механизъм, защото тридесет и шест години в пощата също са тридесет и шест години, слушайки извинения на прозореца-защо някой не е взел бележката, защо не е платил сметката, защо пакетът е изчезнал. Хората лъжат по характерен начин-твърде много подробности, твърде бързо дадени.
Не отговорих.
Агнес се обади на следващата сутрин. Беше петък, валеше и аз бях будна цяла нощ.
– Мамо, колко й даде?
– Почти пет хиляди.
Тишина. След това въздишка, в която чух гняв, умора и нещо друго – може би тъга или може би вина, че дъщеря й е направила нещо подобно.
– Мамо, защо не ми се обади първо?
– Защото Мая каза, че сте се скарали. Не исках да се меся.
– Не сме се карали. Казах й да не харчи стипендията си за глупости. Това май нарича кавга.
Мълчах. Извън прозореца на блока на Урсинов валеше, на балкона имаше саксия със здравец, която внучката ми ми подари за Деня на баба ми преди две години. Спомням си как тогава тя каза-бабо, ако си самотна, говори с цвете – и се засмя.
Ще говоря с нея, каза Агнес. – Ще ти върне парите.
– Не става въпрос за пари-казах тихо. Факт е, че внучката ми, която научих да чета, на която приготвях палачинки всяка събота през цялото й детство, на която купувах първите книги и я придружавах на училище – същото момиче използваше любовта ми като кредитна карта.
През следващите дни го слагах в главата си. Търсех извинения за Мая-че е млада, че не разбира стойността на парите, че е израснала в свят, където всичко е под ръка. Търсех вина в себе си-за това, че я разглезих твърде много, че винаги я давах, никога не я отказвах, че я научих, че баба ми е банкомат с безусловна любов.
Мая се обади в неделя. Този път тя не плачеше. Тя говореше тихо, бързо, сякаш искаше да приключи.
– Бабо, съжалявам. Ще ти върна парите за следващата стипендия.
– Добре – казах аз. – но искам да знаеш едно. Ако се обадиш и кажеш-бабо, имам нужда от нов телефон, нямам пари – помисли си Тоби. Може би бих го направила, може би не. Но не би ме излъгала. Цяла нощ бях будна, защото мислех, че внучката ми спи навън.
Тя мълчеше.
-И още нещо – добавих аз. – следващия път, когато наистина имаш нужда от нещо, ако се чувстваш много зле – може да не ти повярвам. И това е най-лошото нещо, което се случи днес.
Затворих. Седнах в кухнята. Здравецът на балкона изглеждаше жаден.
Станах и я полях.
