– О, Людочка, плати, а? Мисля, че оставих картата на нощното шкафче в коридора!
Любов Петровна вдигна ръце толкова живописно, че касиерката замръзна за секунда с торба замразени скариди.
Опашката шумолеше недоволно отзад. Петък Вечер, хората искат да се приберат вкъщи и тук сме с това представление.
— Е, разбира се, Любов Петровна-обикновено посегнах към телефона.
— Съм.
Терминалът скърцаше. Чекът изпълзя от апарата с безкрайна бяла панделка. Четири хиляди и осемстотин рубли.
От тях моите покупки са пакет извара, мляко и хляб. Останалото са” подаръци ” за майката на съпруга ми: нарязване на сурова пушена наденица, която си вземам само за Нова година, червена риба и, разбира се, килограм пакет златисто кафе. Същото, което стои като крило от самолет.
Вървяхме към колата. Носех два пакета, които дърпаха ръцете ми. Любов Петровна носеше чантата си, в която, както се оказа преди пет минути, “беше напълно празна”.
Тя се настани на предната седалка и Цвърча:
– Не се сърди, Людочка. Паметта стана напълно течаща. Как ще дойде пенсията – ще върна всичко до стотинка! Знаеш, че съм честен човек.
Аз мълчах. Обичам числата, отчитането и точността. И вътрешните ми сметки показаха огромен недостиг.
Схема без повреди
Това беше петият път за два месеца. Сценарият работи безупречно.
Отиваме в голям супермаркет – “Людочка, вземам само хляб и кефир, трудно е да го нося сам”.
В отдела за хранителни стоки същото кафе лети в Количката. В месото-филе. В сладкарницата — бонбони в подаръчни кутии.
Мълча. Аз съм добра снаха. Майка ми в детството ми казваше:”лошият свят е по-добър от добрата кавга”.
Вкъщи всичко продължи на валцувани. Разделихме торбите, свекърва пиеше чай с бонбони и се оплакваше от времето и магнитните бури. Тя забрави за дълга точно в секундата, когато прекрачи прага.
И да напомня … е, как ще кажеш на възрастен човек за парите? Неудобно. Срамота. Все едно е малка.
– Паш, добре, говори с нея-попитах съпруга си вечер, когато Любов Петровна тръгна с такси.
Таксито, между другото, също платих.
– Вече е в системата. Пет хиляди, три хиляди, сега почти пет. Имаме ипотека, трябва да оправим колата.
Паша не се откъсна от лаптопа:
– Люд, какво започваш? Тя е майка. Е, забрави картата, с кого не се случва? Епоха. Тя ни печеше пайове, седеше с внуците си, когато бяха малки. Съжаляваш ли за майка си?
Исках да извикам: “Не съжалявам! Отвратен съм, че ме държат за глупав”.
Но аз мълчах. Току-що извадих тетрадка и извадих: “общо за октомври: минус 12 500 рубли за “забрава”.
Това беше цената на моето търпение.
Капак за кипене
На следващата събота Любов Петровна се обади сутринта. Гласът е весел, звъни:
– Людочка, ще дойдеш ли? В магазина има промоция на прах и изобщо няма нищо за чай.
Погледнах съпруга си-той спеше спокойно в законния си почивен ден. Погледнах портфейла, където лежеше картата за заплата.
И изведнъж разбрах: всичко. Имам.
— Разбира се, Любов Петровна-казах в телефона.
– Ще бъда там след половин час.
Щях внимателно. Изтръсках всичко излишно от чантата. Оставих си кредитна карта, пари в брой, дребни. Тя взе само една карта — същата, на която висяха точно триста рубли “за пътуване”.
В магазина свекървата беше на ролка.
– О, виж, хайвер за промоция! Вземете два буркана, Паша обича сандвичи сутрин.
– Но това сирене, помниш ли колко вкусно беше?
– И кафето, кафето е задължително, току-що ми свърши!
Тя уверено хвърляше опаковки в Количката. Червена пачка кафе се спусна върху планина от продукти като последен щрих.
Следвах, търкалях количката и усещах странно спокойствие. Така се чувства човек, който знае със сигурност: няма какво повече да се страхува.
Отидохме до касата. На хората-тъмнина. Пред нас е жена с три деца, които искат шоколадови бонбони. Отзад мъж с голяма опаковка минерална вода нервно поглежда часовника си.
Лентата тръгна. Касиерката — жена с уморени очи-започна монотонна работа.
Връх. Връх. Връх.
Хайвер. Сирене. Наденица. Същото кафе. Моят скромен кефир и руло се изгубиха в това великолепие.
– Имате пет хиляди двеста и четиридесет рубли – изрази касиерката.
Искаш ли Пакет?
Този момент настъпи.
Любов Петровна влезе в огромната си чанта с обичайния жест. Знаех какво следва. Сега тя рови там за около десет секунди, след това ще ахне, след което ще започне да пляска по джобовете на палтото си.
– О, Отче!
Гласът на свекървата иззвъня.
Луда! Представяш ли си? Оставих портфейла си в друга чанта! Ето ме и мен!
Опашката отзад се стегна. Мъж с минерална вода щракна с език. Касиерката вдигна тежък поглед към мен:
– Момиче, ще платите ли? Прикачете картата, не я забавяйте.
Свекърва ми ме погледна с лека, едва забележима усмивка. Тя беше сигурна. Тя знаеше правилата на тази игра. Сега ще въздъхна, ще извадя телефона и ще реша всичко мълчаливо.
Бавно разкопчах чантата. Извадих телефона. Завъртях го в ръцете си.
Тогава тя погледна право в очите на Любов Петровна и силно, за да чуят всички наоколо, каза:
– О, Любов Петровна … и аз също забравих портфейла си у дома. И телефонът свърши.
Момент на мълчание
Настъпи тишина. Плътна, тежка. Дори скенерът на близката каса сякаш спря да пикае.
Усмивката на свекървата изчезна моментално. Лицето се протегна.
– Как … забрави? – прошепна тя.
– Лудочка, шегуваш ли се?
– Каква шега, мамо. – Вдигнах ръце.
– Толкова бързахме. Прах на склад, помниш ли? Грабнах чантата и хукнах. И нямах време да преместя картата от якето. Точно като теб. Вероятно имаме семейство.
Отзад вече не се чу тропане, а специфичен рев на мъж с минерална вода:
– Дами, Шегувате ли се? Нямам време! Плащайте или си тръгвайте!
Касиерката натисна бутона за повикване на охраната:
– Галя, имаме отмяна! Това е всичко!
Свекървата се побърка. Бузите й бяха оцветени. Това не беше срам, а гняв. Гневът на човек, чиято любима играчка беше нагло отнета.
– Люда, направи нещо! – изсъска тя и ме хвана за ръкава.
– Обади Се На Паша! Нека го преведе! Хората гледат! Какъв срам!
– Телефонът е мъртъв, Любов Петровна. – Спокойно наблюдавах как рецепционистът с ключа се приближава до касата ни.
– Трябва да оставим всичко. Жалко. Хайверът беше толкова добър. А кафето е любимото ви…
Рецепционистката посегна към кутията за кафе, за да я извади от лентата.
– Почакайте! – гласът на свекървата изпищя.
– Няма нужда от отмяна! Чакай малко!
Магически джоб
Ръката й се гмурна в самата чанта, където преди минута беше “пустинята Сахара”.
Светкавица щракна. После още една. Тогава той напука Таен джоб с велкро.
Цялата опашка затаи дъх. Дори човекът с минералната вода притихна, гледайки този трик.
Роди се Плътен пакет банкноти, издърпан с еластична лента. Пет хилядни, хилядни. Имаше петдесет хиляди, не по-малко.
– Намерих го! – Любов Петровна издиша, без да ме гледа.
– Слава богу! Какво Чудо!
Тя преброи пет хиляди двеста и четиридесет рубли с треперещи пръсти. Подадох ги на касиерката. Администраторът мълчаливо удари чека, измервайки свекървата с такъв поглед, че всеки друг ще изгори на място.
Но Любов Петровна беше от кремък.
– Вземи пакетите, Люда-хвърли ми тя суха, скривайки промяната в недрата на чантата.
— Отида.
Връщане
В колата карахме мълчаливо. Не пусках музика. Чуваше се само шумоленето на гуми и пакети на задната седалка.
Свекървата се обърна към прозореца. Гърбът е прав като пръчка. Тя беше обидена до основи. Тя, заслужена майка, беше принудена да харчи парите си за хранителните си стоки. Каква груба несправедливост.
На входа отворих багажника.
Да ви помогна ли с асансьора? – попитах учтиво.
– Сама ще се справя.
Тя грабна тежки чанти от мен с невероятна пъргавина за мъж на възраст.
– Отиди при съпруга си. Кажи му…
Тя заекна. Погледна ме. В очите й видях работата на мисълта. Тя се чудеше как да представи тази история на паша. Как да ме накараш да изглеждам като злодейка, която е оставила немощна майка на опашка.
Но, очевидно, разбрах, че историята с” намерените ” пари не звучи в нейна полза.
Кажи му, че се справям добре, завърши тя твърдо.
– И благодаря, че ме докара.
Качих се в колата и я гледах как влиза във входа. Червена пачка кафе стърчеше от торбата като знаме на кула.
Вкусът на съвестта
Вкъщи Паша лежеше на дивана пред телевизора.
– Е, пътувахте ли? – попита той мързеливо.
– Мама доволна ли е? Купихте ли й всичко?
Отидох в кухнята и си налях вода. Ръцете трепереха малко – отдръпване след адреналин.
– Купих-казах аз.
– Купихме всичко. И хайвер, и кафе.
– Браво на теб. – Паша се обърна от другата страна.
Казах ти, че не трябва да се караме за дреболии. Мама е доволна и не сме изчезнали.
Усмихнах се на отражението си в тъмния прозорец.
– Прав си, Паш. Ние не сме изчезнали. Стотинка.
Тази вечер телефонът на свекървата мълчеше. Тя не се обади да се оплаче от натиска. Не ме помоли да дойда следващия уикенд.
И за първи път от два месеца пих иван чай и се чувствах отлично. Паметта е наистина селективна. Но понякога е много полезно да се лекува с шокова терапия.
И знаете ли какво? Струва ми се, че това елитно кафе днес ще й бъде малко горчиво. Само малко. На вкуса на собствената си съвест.
