Апартаментът миришеше на колофон, пчелен восък и едва доловим аромат на старо, скъпо дърво. Тази миризма проникна в стените, в завесите, дори, изглежда, в кожата на самите собственици. Инга седеше на голяма дъбова маса, осветена от лампа без сянка-лупа. В тънките й пръсти бяха притиснати миниатюрни пинсети, с които тя вмъкна малка пружина в очната кухина на антична кукла от деветнадесети век.
Инга беше реставратор на механични играчки и автомати. Професията е рядка, изискваща адски търпение и стоманени нерви. Нейните клиенти бяха колекционери, музеи и странни богаташи, които искаха да съживят наследството от миналото.
Григорий се качи безшумно до масата на жена си. Инвалидната му количка, модерна, маневрена, с електрическо задвижване, се плъзна по ламината по-меко от котешките лапи. След тази катастрофа на тестовата площадка, където той тестваше системи за високоговорители за дронове, краката му се провалиха. Но главата и ръцете му останаха при него. Сега той беше топ звуков дизайнер, създавайки звукови пейзажи за видеоигри и сложна звукова архитектура за невронни мрежи.
– Те са тук-каза той тихо и сложи ръка на рамото на жена си.
Инга не трепна.
– Видях в домофона. Майка ти и леля ти Лариса. Шоуто започва.
– Не е нужно да отваряш.
– Трябва, Гриша. Трябва да им върна услугата. Енергиен.
Звънецът на вратата трепна упорито, с претенция. Така се обаждат хора, които са сигурни, че ги чакат, дори и да не са се обаждали от години.
Инга се изправи, постави работна престилка от груба кожа, която показваше петна от масло и лак. Тя не се преоблече. Ключалката щракна в коридора.
На прага стояха две жени. Тамара Павловна, свекърва, остаряла, свита, но в очите й все още горяла светлина на капризен егоизъм. Наблизо стоеше леля Лариса-дебела, в палто с претенция за лукс, миришеше на кисел парфюм и пържени пайове.
– Е, здравей, булка-Лариса пристъпи първа, бутайки домакинята с рамо. – Защо не се срещаш? Ние сме тук с подаръци, а вие не отваряте вратата половин час.
– Работихме-отговори сухо Инга, без да прави жеста “моля да мине”. Но гостите вече са паднали.
Тамара Павловна държеше в ръцете си тромава торта в пластмасова кутия и някакво плюшено мече с кисел цвят.
Гришенка! – майката вдигна ръце, когато видя сина си на стола. – Синко! О, отслабнах! Жена ти изобщо не те храни с тези… дървени стърготини!
Григорий направи гримаса, сякаш от фалшива нота в симфония.
– Здравей, мамо. Здравей, лельо Ларис. Ние не гладуваме. Влезте в хола, след като сте дошли.
***
Седейки в просторна всекидневна, обзаведена с вкус, но без буржоазен Уют — много стъкло, метал и странни механизми по рафтовете — гостите се чувстваха неудобно. Погледите им обикаляха ъглите, оценявайки, оценявайки разходите за ремонт и оборудване.
– И чухме, че сте направили ремонт тук-започна Лариса, отпивайки чай (скъп пуер, който явно й се стори вкус на преляла земя). – Живеете Богато. И няма да хвърлите нито стотинка на майка си.
– Мама има пенсия. И парите от продажбата на сайта-спокойно отбеляза Григорий.
При тези думи Тамара Павловна нервно иззвъня с лъжица.
– О, какви пари има! – махна Лариса. – За лекарства. Том е болен. А ти…
Тя замълча, набирайки въздух в гърдите си за основната атака.
Хората казват, че имате дете. Момиче. Скоро ще ходиш на училище, нали?
Инга седеше отсреща, стиснала пръсти в ключалката. Лицето й приличаше на една от порцелановите й кукли — красива и непроницаема.
– И какво от това?
– Като какво?! – възмути се Тамара Павловна. – Това е моята внучка! Родна кръв! Имам право да виждам! Може да не спя нощем, мисля за нея!
– Паметта се проваля? – тихо попита Инга. Гласът беше равномерен.
– Какво? – свекървата не разбра.
Инга стана и отиде до прозореца.
– Преди седем години. Разбра, че съм бременна. Шестата седмица. Помниш ли този ден? Спомням си. Всяка секунда. Тогава дойдохме да поискаме заем, с причина-в дълг, срещу разписка. Нямахме достатъчно ипотека за първата вноска, защото собственикът на наетия апартамент ни изгони, а след това Гриша беше поставен в рамка за работа с оборудване, лишен от бонуса.
– Беше-промърмори Лариса. – Сами сте виновни, трябва да живеете в рамките на вашите средства.
— А ти, Тамара Павловна — обърна се Инга, гледайки право в очите на свекърва си, – казаха тогава фразата, която изгорих в мозъка си. “Бедност няма да дам. Направете АБОРТ. Няма да дам пари, докато не донесете удостоверение, което сте почистили”.
В стаята настана тишина. Григорий стисна подлакътниците на стола, така че коженото покритие скърцаше жално.
— Е … пожелах Добро-промърмори Тамара, тичайки с очи. – Вие бяхте млади, глупави. Къде ви е детето? Какво да храня?
– Продадохте парцела, който бащата на Гриша му завеща, но го издадохте глупаво — продължи Григорий. Продадох го за три милиона. Поискахме триста хиляди. В дълг. Ти каза :” Няма удостоверение за аборт-няма пари”. И си купих кожено палто и билет за санаториум. А останалото … къде отиде останалото, майко?
Лариса изкашля силно, прекъсвайки неудобния момент.
– Кой ще помни старото! Това е минало. Сега сте устроени! И има внучка. Том осъзна, че иска да гледа дете. Има право!
***
Инга се засмя.
– Разбра ли? Сериозно?
Тя си спомни онези години. Как живееха в полуподземно помещение, в бившата работилница на познат художник. Влага, гъбички в ъглите. Как тя, бременна, дишаше разтворители, възстановявайки стар часовник за стотинки, за да си купи витамини.
Подобно на Гриша, тогава все още здрав, той се занимаваше с всякаква работа — дърпаше кабели, монтираше звук на нощни концерти, спеше три часа.
И тогава имаше инцидент.
Този ден Инга беше в осмия месец. Обаждане от болницата. “Съпругът ви падна от високо. Увреждане на гръбначния стълб. Нужна е операция. Спешно. Няма квота”.
Тя се обади на Тамара.
– Мамо, Гриша катастрофира. Трябват ни пари. Спешно.
– Казах ти! – слушалката изкрещя с гласа на свекърва си. – Бог наказа! Не си направила аборт-ето ти го! Нямам пари за вас, упорити овни!
Тогава Инга продаде всичко. Тя отряза инструментите, пръстените си, дори косата си и я продаде на дизайнерите. Тя взе назаем от съмнителни личности (не, тя не би направила това, Забранено е), взе назаем от приятели, от сестра си. Сестрата на Инга, Алина, самата студентка, даде парите, заделени за стажа.
Те се измъкнаха. Гриша оцеля, въпреки че седна на стол. Инга роди. Между храненето и смяната на памперсите тя учи, овладява нови техники за реставрация. Гриша се научи да живее наново, усвои нови програми, работеше със зъби, когато ръцете му трепереха от слабост.
Те построили своята крепост. Без нито една рубла от”родни”.
И сега, години по-късно, тези две харпии седят на италианския й диван и изискват “внучка”.
— Не просто отказахте помощ-гласът на Григорий звучеше като нискочестотен тътен, от който вибрира гърдите. Вие ни предадохте. Вие ни зачеркнахте. Мамо, никога не си идвала в болницата. Ти каза:”Нямам нужда от Инвалид, нека жена ми се забърква с инвалид”.
– Бях болна! – изкрещя Тамара. – Имах натиск! Лариса ще потвърди!
– Ще го потвърдя! – леля кимна. – Том лежеше на легло. А вие, егоисти, сте мислили само за себе си.
***
Инга изведнъж се засмя. Първо тихо, после по-силно. Това не беше весел смях. Това беше звукът на спукана пружина в прекалено затегнат механизъм. Тя се засмя с глава назад и този смях накара Лариса да се задави с чай.
– Какво правиш? – уплашено попита свекървата.
Инга рязко прекъсна смеха. Тя пристъпи към масата и замахна с длан към плота. Чашките скочиха.
Внучка?! – извика тя. – ИСКАШ ЛИ ДА ВИДИШ ВНУЧКАТА СИ?!
Тя грабна онази идиотска киселинна мечка и я хвърли в лицето на свекърва си.
– ИЗЯЖ СИ МЕЧКАТА! ИСКАШЕ ДА БЪДЕ ИЗСТЪРГАНА! ТИ ПОИСКА ДА Я УБИЕШ! И СЕГА ИСКАШ ДА ИГРАЕШ БАБА?!
Лариса скочи:
– Как говориш с по-възрастните, хамка?!
– Мълчи! Инга излая, стъпвайки върху тях. – СЕДНИ И МЪЛЧИ, СТАРА ЖАБА! Знам защо сте тук! Не сте дошли за внучката си!
Инга грабна документите и ги хвърли в скута на Лариса.
– Мислите ли, че не знаем, че Лариса е загубила апартамента си на валутната борса, водена от измамници? Мислите ли, че не знаем, че вие, “любима сестра”, сте убедили Тамара да пренапише апартамента си за себе си, уж за да “я предпазите от нашественика на снаха”? И сега, когато сте без жилище, а апартаментът на тамарин вече е ваш според документите, вие го продавате, за да покриете дълговете си! А Тамара – при сина си, нали?! В “богата къща”?!
Тамара Павловна побеля. Тя погледна сестра си.
Лариса, вярно ли е? Продаваш апартамента ми?
– Не твоята, а твоята! – щракна Лариса, губейки маската на добродетелта. – И не продавам, а сменям… Временно! Не е твоя работа!
Но Инга беше неудържима.
– Вън! – тя извика, сочейки към вратата. – МАХАЙТЕ СЕ ОТТУК! И двете! Няма да ви пусна на прага! Ти, Тамара, искаше аборт? Помислете, че сме го направили! За теб — ние сме мъртви! Внучка не съществува за теб!
Гриша! – Моли се Тамара, хващайки сърцето си. – Кажи й! Тя е луда! Аз съм ти майка! Няма къде да живея! Лариса ме излъга!
– Какъв внук? – изведнъж Грегъри попита спокойно, с леден тон, гледайки майка си с празни очи. – Каква внучка? Настоявахте за аборт, нали, или паметта вече се проваля?
– Гришенка…
– Нямам майка. Майка ми почина в деня, когато предложи да убие детето ми за триста хиляди рубли. Почистя.
***
Лариса, осъзнавайки, че няма какво да хване, и уплашена от злата Инга, която вече беше грабнала тежък бронзов канделабър от масата (не за да удари, но гледката беше заплашителна), завлече сестра си към изхода.
Хайде, Тома. Да се махаме от тези откачалки. Ще съдим! Настояваме за издръжка!
– Върви, върви-изсъска Инга след това. – В съда ще ми кажете как е подарен апартаментът.
Когато вратата се затръшна зад тях, в апартамента висеше тишина. Инга се облегна с гръб към вратата.
Григорий се приближи до нея, хвана я за ръка.
Беше страхотна. Страшна, но великолепна.
– Не можех, Гришо. Ако започнах да хленча или да се оправдавам, щяха да ни изядат. Те разбират само езика на силата. Само гняв.
