Нотариусът бавно разстла документите пред Ирина и внимателно ги подреди на масата. Движенията му бяха спокойни и премерени, сякаш правеше това всеки ден. За него това беше обикновена процедура. За Ирина обаче това беше момент, който можеше напълно да промени живота ѝ.
— Госпожо Волкова, — каза нотариусът, като намести очилата си, — според завещанието на вашия дядо, Сергей Павлов Волков, вие сте единствената наследница.
Ирина замълча за няколко секунди. Гледаше листовете пред себе си, сякаш бяха написани на непознат език.
— Извинете… — каза тихо тя. — Но ние… почти не поддържахме връзка. Не съм го виждала от години.
Нотариусът спокойно кимна.
— Това няма значение от юридическа гледна точка. Завещанието е ясно. Цялото имущество преминава във ваша собственост.
Той плъзна още един документ към нея.
Ирина сведе поглед и започна да чете. Редовете постепенно започнаха да придобиват смисъл.
— В наследството влизат къща с двор извън София, апартамент в централната част на града, дял в строителна компания и банков депозит — продължи нотариусът спокойно.
Ирина вдигна очи.
— Колко… има в сметката?
Нотариусът погледна документите.
— Около триста хиляди лева. Освен това дялът в компанията носи редовен доход. През последната година дивидентите са били средно около четири хиляди лева на месец.
Пръстите на Ирина изстинаха.
В главата ѝ веднага се появиха други числа. Кредитът за колата. Сметките за ток и вода. Седмичните покупки. Всички онези изчисления, които през последните години бяха станали част от живота ѝ.
И гласът на Андрей.
„Отсега нататък ти ще ни издържаш.“
Нотариусът продължаваше да обяснява процедурата по приемане на наследството и необходимите документи, но Ирина слушаше само наполовина. Имаше чувството, че става дума за живота на някой друг.
Накрая подписа документите.
Писалката едва докосна хартията, но Ирина имаше усещането, че току-що е прекрачила невидима граница.
Когато излезе от нотариалната кантора, градът беше същият както винаги. Хората бързаха по тротоарите, трамвай звънна на ъгъла, а от близкото кафене се чуваше оживен разговор.
Нищо не беше се променило.
И въпреки това всичко беше различно.
Ирина не се прибра веднага вкъщи. Пресече улицата и влезе в малко кафене. Седна до прозореца и си поръча кафе.
Преди дори подобна малка разходка беше нещо, което внимателно обмисляше. Постоянно смяташе разходите.
Сега просто седеше там и се опитваше да разбере как е възможно животът ѝ да се е променил толкова много само за една сутрин.
Телефонът ѝ звънна.
Андрей.
— Ирина, къде си? — попита той. — Събудих се и няма нищо за ядене.
Ирина затвори очи за миг.
— В центъра съм.
— Защо?
— Имах работа.
— Хайде, прибирай се по-бързо. Гладен съм.
Преди тя щеше веднага да стане. Щеше да се извини и да се прибере.
Сега обаче просто гледаше чашата си с кафе.
— В хладилника има храна — каза спокойно.
— Това не е истинска храна.
— Тогава слез до магазина.
От другата страна на линията настъпи кратка пауза.
— Какво ти става днес? — попита раздразнено Андрей.
— Нищо.
— Странна си.
— Може би.
Ирина прекрати разговора.
Когато се прибра, Андрей седеше както винаги пред компютъра. Слушалките висяха на врата му.
— Най-после — каза той. — Мислех, че вече си се преместила в центъра.
Ирина свали палтото си.
— Трябва да поговорим.
Андрей се обърна на стола.
— Само бързо. След малко започва рейдът.
Ирина го гледа няколко секунди.
Някога в този човек виждаше партньора си. Мъжът, с когото искаше да изгради живот.
Сега виждаше просто възрастен човек, свикнал някой друг да се грижи за всичко.
— Днес бях при нотариус — каза тя.
— И?
— Дядо ми ми остави наследство.
Андрей повдигна вежди.
— Сериозно? И какво?
— Къща. Апартамент. Пари.
Андрей бавно се изправи.
— Колко пари?
— Достатъчно, за да не се тревожа за живота си.
Лицето му се озари.
— Ето, знаех си! — засмя се той. — Значи правилно съм постъпил, че напуснах работа.
Той започна да крачи из стаята.
— Трябва да измислим как да използваме тези пари. Отдавна искам да направя сериозен стрийминг канал. Трябват мощен компютър, камера, студио. Можем да купим и нова кола. И да пътуваме някъде.
Ирина го слушаше.
И усещаше как нещо вътре в нея се променя. Старият навик да търпи постепенно изчезваше.
— Андрей — каза тихо тя.
— Какво?
— Ще подам молба за развод.
Андрей замръзна.
— Какво каза?
— Ще подам молба за развод.
Той нервно се засмя.
— Шегуваш се.
— Не.
— Заради парите?
— Не. Заради живота.
Гласът на Ирина беше спокоен.
— От две години аз плащам всичко. Сметките. Кредита. Покупките. И си повтарям, че ти просто търсиш себе си.
Андрей почервеня.
— Сериозно ли говориш?
— Да.
— Аз просто имах нужда от време!
— Две години.
Андрей не отговори.
Ирина продължи:
— Днес разбрах нещо. Дори да нямаше това наследство… пак нямаше да искам да живея така.
Тя взе чантата си.
— Ще се преместя в къщата на дядо ми. Утре ще подам документите за развод.
Андрей изведнъж зададе въпроса, който Ирина очакваше.
— А парите?
Ирина го погледна.
— Ние сме семейство — каза той.
Ирина бавно поклати глава.
— Семейството означава хората да се подкрепят. Не един да живее за сметка на друг.
Тя се приближи до вратата.
— И още нещо — каза тихо. — Ти каза, че си напуснал работа и че сега аз трябва да ни издържам.
За миг се усмихна.
— Сега се издържай сам.
Вратата се затвори зад нея.
Ирина излезе на улицата и пое дълбоко въздух. Въздухът беше студен, но чист. Пред нея имаше още много неизвестни — нов дом, нов живот, нови решения.
Но за първи път от много години усещаше нещо, което почти беше забравила.
Свобода.
