Иван стоеше в средата на стаята, стискайки телефона, на чийто екран все още премигваше номерът на линейката. В главата му бучеше, сякаш някой беше пуснал стар телевизор на пълна сила, но мислите не се подреждаха. Всичко се случи прекалено бързо: преди малко Лиля събираше вещи, говореше, че ще си тръгне, а сега я откараха, и в апартамента остана само той с малкия Денис.
Той машинално влезе в спалнята, където беше леглото на детето, и спря до него, без да знае какво да направи. Денис вече беше напълно буден и започваше да плаче все по-силно, настойчиво, отчаяно, както могат само малките деца. Иван преглътна нервно и неловко го взе на ръце, сякаш за първи път държеше собствения си син.
„Тихо, тихо… всичко е наред“ — промърмори той, но гласът му звучеше чуждо, несигурно.
Детето не се успокояваше, напротив — разплака се още по-силно, извивайки се и впивайки малките си пръсти в тениската му. Иван усети как в него се надига раздразнение, познатото, но този път към него се примесваше и страх.
Той закрачи из стаята, после към кухнята, опитвайки се да си спомни какво правеше Лиля в такива моменти. Да го нахрани… да, трябва да го нахрани. Но с какво? Как? Отвори хладилника, погледна тенджерата със супа, чинията с кюфтета и изведнъж осъзна, че дори не знае откъде да започне.
„Какво толкова сложно има“, опита се да се убеди, но ръцете му трепереха. Сложи супата на котлона, едва не изпусна капака и когато се обърна, видя, че Денис вече плаче до задъхване. Този плач вече не беше просто дразнещ — стягаше го отвътре.
— Защо плачеш така? — каза рязко той, но веднага се спря. — Добре, добре…
Взе шишето, дълго търси адаптираното мляко, обърка мерките, наля твърде гореща вода, изгори се и тихо изруга. Денис продължаваше да плаче, и този звук вече не беше гняв — беше безпомощност.
Когато най-накрая приготви млякото, внимателно доближи шишето до устата на детето. В началото Денис още хлипаше, но после започна жадно да пие и постепенно се успокои. В апартамента настъпи тишина, и тази тишина изведнъж му се стори по-тежка от плача.
Иван седна на дивана, държейки сина си, и за първи път от дълго време наистина го погледна. Малкото лице, подпухналите очи, дребните пръсти, които вече не се вкопчваха панически, а сякаш с доверие. И в този момент нещо вътре в него се размести.
„Лиля така живее всеки ден…“ — мина му през ума. Досега му се струваше преувеличено, когато тя казваше, че не спи. Сега, само след няколко часа, самият той усещаше как главата му тежи, а тялото отказва.
Огледа кухнята: хвърлените чорапи, мръсната чиния, мокрият под, забравената тенджера. Това не беше просто безредие — това беше начинът, по който тя живееше последните дни. А той изобщо не беше забелязал.
Денис постепенно заспа. Иван внимателно го сложи в леглото, но щом направи крачка назад, детето отново проплака. Той се поколеба, после се върна, седна до него и леко започна да го люлее, както беше виждал Лиля да прави.
Времето течеше бавно. В апартамента цареше странна тишина — без телевизор, без шум от вода, без тихото присъствие на Лиля. Само дишането на детето и собствените му мисли.
Телефонът иззвъня рязко и Иван подскочи. Непознат номер. Той веднага вдигна.
— Вие ли сте съпругът на Лиля? — попита женски глас. — Доведоха я при нас. Силно изтощение, нервно и физическо, спаднало кръвно налягане. В момента я стабилизираме.
Иван замръзна. Тези думи — изтощение, срив — вече звучаха тежко.
— Ще се оправи ли? — попита тихо.
— Да, но ѝ е нужна почивка. Истинска, не за няколко часа, а за дни. И помощ у дома.
След разговора той дълго седя неподвижно. В него се надигаше тежко чувство — срам. Спомняше си всяка своя дума, всяка забележка, и сега всичко звучеше различно.
Нощта мина почти без сън. Денис се събуждаше през час и половина, плачеше, и Иван ставаше всеки път. До сутринта беше напълно изтощен, но вече разбираше, че за Лиля това е било ежедневие.
Погледна часовника, после сина си и внезапно реши, че няма да отиде на работа. За първи път това не му се стори важно.
На следващия ден отиде в болницата, оставяйки детето при съседката. В коридора се чувстваше не на място.
Когато влезе в стаята, Лиля лежеше бледа, със затворени очи. Изглеждаше по-зле от вкъщи. Иван спря на прага.
Тя отвори очи, погледна го и не каза нищо. Погледът ѝ беше спокоен, но тежък.
— Как е Денис? — попита тихо.
— Добре… справих се… някак — отговори той несигурно.
— Иван… — започна тя, после спря. — Не искам повече да живея така. Не искам да моля за помощ. Не искам да съм сама, когато сме двама.
Иван наведе глава.
— Сгреших — каза накрая. — Не виждах… или не исках да виждам.
Лиля помълча, после попита:
— И сега?
Иван вдигна поглед.
— Сега ще бъда до теб. Истински. Ще си взема отпуск. Ще ставам нощем. Ще се науча. Не искам да загубя семейството си.
Лиля го гледа дълго, после тихо каза:
— Ще видим. Не с думи.
Иван кимна. Разбираше, че този път няма да стане с обещания.
Когато излезе от стаята, в него вече нямаше старото раздразнение. Имаше само едно ясно усещане: повече няма право да не вижда.
