Лидия стоеше пред вратата, стискайки дръжката толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляха. В главата ѝ бучеше, сякаш някой беше усилил старо радио докрай, и през този шум не можеше да се улови нито една ясна мисъл. Усещаше как всичко вътре в нея се свива — не от желание да извика, не от гняв, а от тежка, глуха болка, която не ѝ позволяваше нито да вдиша, нито да издиша спокойно. И въпреки това не отвори вратата. Вместо това бавно се отдръпна назад и седна на ръба на дивана, сякаш краката ѝ изведнъж отказаха да я държат.
Звуците от стаята на сина ѝ ставаха все по-ясни и всяка секунда се проточваше мъчително дълго. „Това не може да е той… не Андрей…“ — опитваше се да се убеди, но дълбоко в себе си вече знаеше истината. За тридесет и пет години брак беше научила стъпките му, дишането му, дори начина, по който сваля якето си. Това беше той. Нямаше как да се обърка.
Тя затвори очи и изведнъж си спомни онази вечер след бала, когато стояха пред входа. Тогава Андрей също мълчеше, без да знае какво да каже, и просто държеше ръката ѝ здраво. В онзи момент тя беше сигурна, че този човек никога няма да я предаде. „Как стигнахме дотук?“ — мина ѝ през ума.
Времето сякаш спря. Лидия не знаеше колко е минало — десет минути или час. В един момент шумът утихна. Чуха се приглушени гласове, после тих смях. Сърцето ѝ болезнено се сви. И тогава усети странно спокойствие, почти ледено. Нямаше вече сълзи, нямаше истерия — само яснота.
Вратата на стаята на сина ѝ се отвори. Лидия остана седнала в полумрака, без да помръдне. Видя силуетите — Андрей и една жена. Жената беше по-ниска, стройна, с тъмна коса, събрана небрежно. Каза нещо тихо, а Андрей се усмихна. Лидия веднага позна тази усмивка. Същата като преди двадесет, тридесет години. Само че сега звучеше чуждо.
— Ще останеш ли? — попита тихо Андрей.
— Не, трябва да тръгвам — отвърна жената. — Вече стана късно.
Те се насочиха към вратата. В този момент Лидия включи лампата.
И двамата подскочиха. Жената рязко се обърна, а Андрей застина, сякаш го беше ударило ток. По лицето му премина всичко наведнъж — страх, объркване и едва след това осъзнаване.
— Лидия… — прошепна той.
Тишината се стовари тежко в стаята. Жената бързо отмести поглед, оправи косата си и направи крачка към изхода.
— Аз… по-добре да тръгвам — измърмори тя.
Лидия дори не я погледна. Погледът ѝ беше прикован само към Андрей. Жената мина покрай нея почти тичайки и след малко входната врата се затвори.
Останаха сами.
— Ти… кога се прибра? — попита Андрей, опитвайки се да се овладее.
Лидия бавно се изправи. Не викаше, не плачеше. Гласът ѝ беше спокоен, но студен.
— Достатъчно рано, за да разбера всичко — каза тихо тя. — Повече, отколкото си мислиш.
Андрей сведе поглед. Прокара ръка по лицето си, сякаш искаше да изтрие случващото се.
— Лидия, послушай… това не е това, което си мислиш…
Тя се усмихна. За първи път тази вечер.
— Не е ли? — попита тя. — А какво точно трябва да мисля, Андрей? Че просто си ѝ помагал да подреди стаята на сина ни?
Той мълчеше. Това мълчание беше по-силно от всякакви оправдания.
Лидия се приближи до масата, отвори чекмеджето и извади малкото пликче. Постави го пред него.
— Познаваш ли го? — попита.
Андрей погледна вътре. Дълъг тъмен косъм.
Той затвори очи.
— От кога? — тихо попита Лидия.
Той не отговори веднага. Само въздъхна тежко.
— От няколко месеца — каза накрая.
Лидия кимна, сякаш беше чула това, което вече знаеше.
— Няколко месеца… — повтори тя. — И през цялото това време ме гледаше в очите, казваше „обичам те“, вечеряхме заедно… и после отиваше при нея?
— Не го планирах… — започна Андрей, но спря.
— Разбира се, че не — прекъсна го Лидия. — Такива неща никога не се планират. Просто… се случват. Удобно, нали?
Андрей направи крачка към нея.
— Лидия, обърках се. Не исках да те нараня. Това… не е сериозно.
Тя го погледна така, че той спря.
— Не е сериозно? — каза тихо тя. — Тридесет и пет години са сериозни. А това… не е?
Той не отговори.
Лидия усети как вътре в нея се надига нещо ново — не болка, не гняв, а решение. Ясно и студено, като стъкло.
— Знаеш ли кое е най-странното? — каза тя. — Не съм ревнива. Изобщо. Само празнота. Сякаш всичко, което беше, просто изчезна.
Андрей вдигна поглед към нея.
— Лидия, нека поговорим спокойно. Можем да оправим всичко.
Тя поклати глава.
— Не. Ти вече оправи всичко. Сам. Без мен.
Той не намери думи.
Лидия влезе в спалнята, отвори гардероба и извади куфара. Андрей я последва.
— Какво правиш?
— Събирам си нещата — отвърна спокойно.
— Къде ще отидеш?
Тя спря и го погледна.
— Там, където няма да трябва да деля живота си с предателство.
Андрей пристъпи по-близо.
— Не прави така. Това е грешка. Ще приключа с нея. Обещавам.
Лидия се усмихна — искрено, но без топлина.
— Андрей, ти вече приключи. Само че не с нея. С мен.
Той седна на леглото, сякаш силите го напуснаха.
Лидия събираше багажа бавно, без бързане. Всяко движение беше точно. Не взе много — само най-необходимото. Документи, няколко дрехи, козметика. Всичко останало изведнъж загуби значение.
— А ние? — тихо попита Андрей.
Лидия затвори куфара и го погледна.
— Нас вече ни няма — каза просто.
В гласа ѝ нямаше драма. Само факт.
Тя мина покрай него, взе палтото си, обу обувките. На вратата се спря за миг.
— Знаеш ли, аз наистина ти вярвах — каза тя тихо, без да се обръща. — Може би това беше грешката ми.
Отвори вратата.
— Лидия…
Тя не отговори.
Вратата се затвори тихо.
Андрей остана сам в апартамента, който само преди няколко часа беше дом. Сега му се струваше празен и чужд. Седеше неподвижно и едва тогава започна да осъзнава какво е загубил.
Лидия излезе навън. Въздухът беше хладен, ухаеше на пролет. Тя пое дълбоко въздух, сякаш за първи път от дълго време.
Болката не беше изчезнала. Но до нея се беше появило нещо друго — свободата.
И за първи път от тридесет и пет години тя усети, че животът ѝ отново принадлежи само на нея.
