Елена Петрова затвори албума, изправи се на стола и сякаш между другото каза:
— Сергей, много мислих… не е ли време да помислите за подялба на апартамента? Все пак семейството е общо. А ако, не дай си Боже, стане нещо… синът ми да не остане без покрив.
Надежда не разбра веднага смисъла на думите. Те стигнаха до нея със закъснение, сякаш звук през вода.
— Какво, моля? — попита тихо.
— Ами какво толкова? — сви рамене свекървата. — В живота всичко се случва. Ако се разведете, Сергей къде ще отиде? Така ще е честно.
Сергей рязко вдигна глава.
— Мамо, сериозно ли говориш?
— Разбира се. Аз мисля за теб. При Алинка всичко е разделено по равно. Умни хора.
В този момент в Надежда не избухна гняв. Беше умора. Плътна, натрупвана с години.
— Елена Петрова — каза бавно тя, — вие сега ми предлагате да прехвърля апартамента?
— Говоря за бъдещето. Нали не си против Сергей? — присви очи свекървата. — Или има какво да криеш?
Надежда стана. Спокойно. Прекалено спокойно.
— Сергей, ти какво мислиш?
Той мълча. Секунда. Още една. После отмести поглед.
— Наде… мама просто се тревожи. Хайде да не го обсъждаме сега…
Това беше моментът, в който нещо се счупи окончателно.
Надежда отиде до шкафа, извади папка с документи и се върна на масата. Постави я пред Елена Петрова и я отвори бавно.
— Нека майка ти първо да погледне документите, преди да си отваря устата — каза тя. — Апартаментът е изцяло на мое име. Купен е с моите пари. Няма какво да се обсъжда.
Настъпи тежка тишина.
Елена Петрова пребледня.
— Как така… на твое име? — погледна сина си. — Сергей?
— Да — промълви той. — Така решихме тогава.
— Тогава?! — гласът ѝ трепна. — И нищо не си ми казал?!
— Защото не беше твоя работа — каза Сергей внезапно твърдо. И сам се изненада от тона си.
Свекървата хлопна папката.
— Ясно. Всичко ми стана ясно. Ти всичко си планирала, Надежда. Ограбила си сина ми.
Надежда се усмихна горчиво.
— Четири години работих без почивни дни. Спестявах всяка стотинка. През това време синът ви търсеше работа и себе си. Не съм му взела нищо.
— Как смееш да говориш така! — изкрещя Елена Петрова. — Сергей, чуваш ли?!
Сергей бавно се изправи.
— Чувам. И знаеш ли, мамо… срам ме е. Не заради Надежда. Заради мен.
Свекървата замръзна.
— Какво каза?
— Години наред мълчах. Оставях те да унижаваш жена ми. Защото ми беше удобно. А сега идваш и посягаш на дома ѝ.
Погледна Надежда.
— Извинявай. Бях страхливец.
Надежда не отговори. Гледаше го така, сякаш го виждаше за първи път.
— Значи си срещу мен? — гласът на Елена Петрова се пречупи.
— Аз съм на страната на семейството си. Ако не можеш да го уважаваш, тук не ти е мястото.
Свекървата грабна чантата си.
— Всичко разбрах. Ти избра нея. Ще видим колко ще издържиш без майка си.
— Мамо… — започна Сергей, но вратата вече се затръшна.
Настъпи тишина.
Надежда седна. Ръцете ѝ трепереха.
— Не мислех, че ще стигне дотук… — каза Сергей.
— Мислеше — отвърна тя тихо. — Просто се правеше, че не виждаш.
Той седна срещу нея.
— Ще се променя. Обещавам.
Надежда въздъхна.
— Сергей, не искам повече обещания. Искам действия.
Минаха седмици.
Елена Петрова не се обаждаше. После се обади веднъж. Сергей говори с нея кратко и твърдо. След това — тишина.
В апартамента се настани странен покой.
Сергей започна да помага повече, да пита. За първи път наистина се интересуваше от работата на Надежда. Гордееше се с нея.
Една вечер каза:
— Записах се на курс за квалификация. Искам да се развивам. Не искам повече да се крия зад другите.
Надежда кимна.
— Добре е.
— Ще ни дадеш ли шанс?
Тя дълго мълча.
— Давам шанс на теб. На „нас“… ще видим.
Шест месеца по-късно седяха в същата кухня. Навън тичаше същото куче на съседите. Но вътре въздухът беше различен.
Телефонът на Сергей завибрира.
— Мама пише — каза той с лека усмивка.
— Какво иска?
— Пита дали може да дойде на гости. Пише, че „ще се държи прилично“.
Надежда погледна през прозореца.
— Нека започне с извинение. Не към мен. Към теб. Задето не уважаваше избора ти.
Сергей кимна и ѝ отговори.
В този момент Надежда разбра: домът не са просто стени. Това са граници.
И най-после те бяха поставени на мястото си.
