Виктория щеше да помни онази вечер до най-дребните подробности. Как светлините в съседните апартаменти угасваха една по една, как супата на котлона изстиваше, как вътре в нея всичко се свиваше, а гласът ѝ оставаше спокоен. Тя каза „не“ — за първи път, откакто Мария прекрачи прага на дома ѝ. И точно в този миг нещо се пропука окончателно.
— Казах ти, сине — Мария дори не се опитваше да скрие задоволството си. — Един шамар никога не е излишен. След това жената спира да се инати.
Думите увиснаха във въздуха — тежки, лепкави. Виктория бавно погледна към Петър. Чакаше. Каквото и да е. Възмущение. Гняв. Защита. Но той стоеше с наведена глава и мълчеше.
— Ти… наистина ли го каза това? — прошепна тя.
— Какво толкова? — свекървата сви рамене. — Едно време мъжете знаеха как да държат жените си. Семействата бяха по-здрави.
Петър въздъхна уморено.
— Майко, стига… — промърмори той, но в гласа му нямаше нито сила, нито решителност.
В този момент Виктория разбра: Петър не е на нейна страна. Но не беше истински и на страната на майка си. Той просто се носеше по течението. И така щеше да бъде винаги.
Онази нощ тя не спа. Гледаше в тавана и слушаше как от другата стая гласът на Мария се чува ясно — говореше по телефона, без да се притеснява.
— Да, живея при тях. Апартаментът е неин, но това е временно. Синът ми е мъж, ще си вземе своето.
Сутринта Виктория стана по-рано от обикновено. Облече се, но не отиде на работа. Отиде в банката, изтегли част от спестяванията си от отделна сметка и си записа час при адвокат. Никога не си беше представяла, че ще върши всичко това тайно от собствения си съпруг. И въпреки това в нея имаше странно спокойствие. Страх — да. Но и яснота.
Вечерта всички бяха у дома.
— Къде беше? — попита веднага Петър.
— По работа — отвърна Виктория.
— Напоследък си много странна — намеси се Мария. — Нервна. Личи си, че не уважаваш семейството на мъжа си.
Виктория съблече якето си, закачи го внимателно и седна на кухненската маса. Скръсти ръце.
— Трябва да поговорим — каза тя.
— Пак ли? — сопна се свекървата.
— За това, че трябва да си тръгнете.
Настъпи тишина, която тежеше.
— Какво?! — Мария подскочи от стола.
— Трябва да си тръгнете. Днес или утре — все едно. Но повече няма да живеете тук.
— Петре! — извика Мария. — Чуваш ли какво говори?!
Петър гледаше ту едната, ту другата.
— Вики… майка ми… тя няма къде да отиде…
— Има — отговори спокойно Виктория. — Има собствен апартамент. А това е моят дом. Купен преди брака. С мои пари.
— Аха — изсъска Мария. — Значи вече вадиш документи? Мислиш, че няма да ти намеря цаката?
— Опитайте — каза Виктория и за първи път я погледна без страх.
Мария тресна вратата на стаята. След час започна шумно да събира багажа си, нарочно. Петър седеше в кухнята и се взираше в телефона си.
— Наистина ли искаш да съсипеш всичко? — попита тихо.
— Не — отвърна Виктория. — Искам да спра да живея в страх.
Тя даде на свекървата един ден. На следващия Мария си тръгна, без да се сбогува. Апартаментът опустя, но напрежението остана. Имаше още един проблем — Петър.
Седмица мина в мълчание. Той беше студен, дистанциран, все по-често се прибираше късно. После една вечер каза:
— Майка ми мисли, че не ме уважаваш. И че… може би трябва да помислим.
Виктория кимна.
— Аз вече помислих.
След месец подадоха молба за развод. Петър намекваше за „подялба“, за това, че е живял там, че е „влагал“. Адвокатът, при когото Виктория беше отишла навреме, бързо изясни ситуацията. Апартаментът остана неин.
В деня, в който Петър изнесе последните си вещи, той стоеше в коридора, несигурен.
— Не мислех, че ще се стигне дотук — каза той.
— И аз не — отговори Виктория честно. — Но сега ми е по-леко.
Когато вратата се затвори след него, тя дълго стоя неподвижно. После седна на пода и заплака. Не от мъка — от облекчение.
Минаха шест месеца. Апартаментът беше ремонтиран. Светли стени, нови пердета, мирис на прясна боя. Тя живееше сама и за първи път усещаше, че това наистина е нейният дом.
Една вечер телефонът иззвъня от непознат номер.
— Мария съм — каза гласът. — Ще съжаляваш.
Виктория се усмихна и прекъсна разговора.
Тя вече не се страхуваше.
