Стоях там и усещах как студът бавно се разлива по гърба ми, смесвайки се със срама и обидата, които стискаха гърлото ми така, че едва дишах. Всички тези хора, техните скъпи дрехи, мирисът на парфюми, блясъкът на кристалните чаши — всичко това изведнъж ми стана чуждо, враждебно, сякаш бях попаднала случайно на сцената на чужд спектакъл, в който на мен ми беше отредена ролята на унижението. Виждах как някои отвръщат поглед, за да не се намесват, а други напротив — гледаха с любопитство, почти с жажда за чуждия срам.
Николай не ме гледаше. Погледът му се плъзгаше по масата, по чиниите, по собствените му ръце, които той безсмислено стискаше и отпускаше. В този момент разбрах, че съм останала сама. Напълно и безвъзвратно. Нямаше вече никакво „ние“. Имаше само мен — и тази сцена, на която ме разкъсваха пред очите на всички.
Поех дълбоко въздух, опитвайки се да не заплача. Сълзите напираха, но упорито ги задържах, защото усещах, че ако сега се пречупя, те ще победят окончателно. Маргарита Генадиева продължаваше да ме гледа с онази дива, почти животинска ярост, сякаш наистина ѝ бях отнела нещо, а не просто бях станала съпруга на сина ѝ.
— Свършихте ли? — попитах тихо, и гласът ми прозвуча много по-равно, отколкото очаквах.
За миг се стъписа, но веднага вдигна брадичка.
— Още не. Тепърва започвам. Махай се оттук, преди да те изхвърлят.
— Ще си тръгна — отвърнах. — Но не сама.
Думите ми увиснаха във въздуха и предизвикаха лек шепот сред гостите. Някой си прошепна нещо, други напрегнато чакаха, сякаш това беше кулминацията на представление.
Отстъпих внимателно назад, все още прикривайки разкъсаната рокля. В този момент вратата на залата тихо се отвори.
Знаех кой е. Усетих го още преди да се обърна.
Баща ми стоеше на прага, леко неловко оглеждайки се, сякаш не беше сигурен дали му е мястото тук. Старото му яке изглеждаше чуждо сред този блясък, но стойката му беше изправена, а погледът — твърд. В ръцете си държеше изтъркана кожена папка, която помнех още от детството си. Никога не се разделяше с нея, но никога и не обясняваше какво има вътре.
— Тате… — прошепнах, и в тази една дума имаше всичко: болка, срам, облекчение и страх.
Маргарита Генадиева презрително изсумтя.
— А, и роднините дойдоха. Точно това липсваше за пълния цирк — хвърли тя студено.
Баща ми бавно се приближи до мен, спря до мен и сложи якето си върху раменете ми. Миришеше на метал и машинно масло — познато и успокояващо. Усетих как нещо в мен се пропуква — но вече не от болка, а от това, че не съм сама.
Той ме огледа внимателно, задържа поглед върху разкъсаната рокля, върху треперещите ми ръце, и лицето му се промени. Видях как в него се надига гняв, но той го задържа, стискайки челюсти.
— Това ли е вярно? — попита тихо, обръщайки се вече към всички. — Това ли е вашето „почтено общество“?
Димитър Борисов най-сетне се обърна, лицето му остана студено и самоуверено.
— Вие кой сте, че да задавате въпроси тук?
— Аз съм същият онзи „майстор от мазетата“ — спокойно отвърна баща ми. — Бащата на това момиче.
В залата настъпи още по-дълбока тишина. Усещах как напрежението се сгъстява като пред буря.
— И какво от това? — попита подигравателно свекървата. — Дошли сте да си вземете дъщерята? Вземете я. Само ще ни направите услуга.
Баща ми бавно кимна, но не помръдна.
— Ще я взема — каза той. — Но преди това искам да изясня нещо.
Отвори старата папка. Тихото щракване на закопчалката прозвуча почти заплашително в тишината. Никога не го бях виждала да го прави пред други хора.
Извади няколко документа, подреди ги внимателно и вдигна поглед към Димитър Борисов.
— Много се гордеете с логистичната си империя, нали? — попита.
— Очевидно — отвърна сухо свекърът ми. — И какво от това?
— Това, че тази империя не е толкова чиста, колкото изглежда.
Из залата премина шепот. Димитър Борисов присви очи.
— Внимавайте какво говорите.
— Внимавам — спокойно отвърна баща ми. — Именно затова събирах това с години.
Николай вдигна глава, за първи път проявявайки истински интерес.
— Какво е това? — попита тихо.
— Договори, фиктивни превози, подставени фирми — отвърна баща ми. — И още нещо по-интересно. Схеми за източване на пари чрез офшорни сметки, записани на хора, които дори не подозират за това.
Лицето на Димитър Борисов стана каменно. Маргарита Генадиева вече не изглеждаше толкова уверена, пръстите ѝ нервно мачкаха салфетката.
— Това е клевета — каза рязко той.
— Може би — отвърна баща ми. — Но копията вече са където трябва. Още тази сутрин.
Някой тихо ахна. Усетих как сърцето ми започна да бие по-бързо. Това вече не беше просто семеен скандал — това беше нещо много по-голямо.
— Блъфирате — прошепна свекървата.
— Проверете — отвърна той.
В този момент вратата отново се отвори. Но този път това не бяха гости или сервитьори. Няколко мъже в тъмни костюми, с документи в ръце.
— Г-н Борисов? — обърна се един от тях. — Трябва да поговорим с вас.
Тишината стана абсолютна.
Видях как свекърът за миг изгуби цялата си увереност, как бързо огледа залата, сякаш търсеше подкрепа. Но такава нямаше. Гостите отвръщаха поглед, някои вече ставаха припряно, опитвайки се да се измъкнат незабелязано.
Николай се изправи, блед и объркан.
— Тате… какво става?
Но отговор не получи.
Баща ми спокойно затвори папката, сякаш постави точка.
— Хайде, дъще — каза тихо.
Кимнах. Обърнахме се и тръгнахме към изхода, оставяйки зад себе си шума, гласовете, въпросите и паниката.
На прага все пак се обърнах още веднъж.
Маргарита Генадиева стоеше насред залата, вече не изглеждаше толкова страшна, както преди няколко минути. Погледът ѝ беше объркан и уплашен. Николай ме гледаше, но вече не усещах нищо към него. Нито болка, нито любов. Само празнота.
Когато излязохме на прохладния вечерен въздух, най-накрая успях да си поема дълбоко дъх. Светът изведнъж ми се стори по-прост, по-чист, сякаш нещо тежко и мръсно беше свалено от мен.
— Знаеше ли? — попитах тихо, гледайки баща си.
Той помълча за миг, след което отвърна:
— Подозирах. Но не исках да вярвам, докато не събера всичко.
Кимнах и притиснах якето му по-плътно около себе си.
— Благодаря ти, че дойде.
Той ме погледна и за първи път тази вечер леко се усмихна.
— Винаги идвам, когато имаш нужда от мен.
Бавно тръгнахме към изхода на клуба, оставяйки зад себе си не само тази вечер, но и цяла част от живота ми, която вече нямаше място в бъдещето ми.
