Теодора почувства как нещо вътре в нея се свива болезнено. Думата „наследница“ звучеше толкова чуждо на живота ѝ, че приличаше почти на подигравка. През целия си живот беше наследявала само чужди ненужни вещи: износени якета от дарения, напукани чаши в сиропиталището, легла, останали след деца, които вече бяха напуснали дома. А сега тази елегантна жена със скъпото палто стоеше в новия ѝ апартамент и говореше така, сякаш всичко беше напълно естествено.
Маргарита Велчева бавно свали ръкавиците си, оправяйки внимателно всеки пръст.
— Дядо ти имаше къща край Созопол, земя, акции в стара корабостроителница и няколко банкови сметки. След смъртта му всичко това ще премине на твое име.
Теодора неволно се засмя, но смехът ѝ прозвуча нервно и чупливо.
— Сериозно ли говорите? Къде бяхте всички тези години? Защо никой не се сети за мен, когато ме пратиха в сиропиталище? Когато ходех зимата с пробити ботуши? Когато плачех нощем от страх, защото по-големите момичета можеха да ме пребият за едно парче хляб?
Маргарита Велчева извърна поглед към прозореца.
— Всичко беше много по-сложно, отколкото си мислиш.
— Наистина ли? — гласът на Теодора рязко се напрегна. — По-сложно от това да останеш без родители на дванадесет? По-сложно от това всеки ден да слушаш, че никому не си нужна?
Жената тежко въздъхна и бавно седна на единственото столче до масата.
— Баща ти напусна дома си на двайсет години. Влюби се в майка ти, а Димитър Велчев смяташе, че тя не е подходяща за нашето семейство. Скандалът беше ужасен. Баща ти се отказа от семейството, от парите и дори от фамилията си. Каза, че никога повече няма да прекрачи прага на тази къща.
— И затова захвърлихте и мен? — попита тихо Теодора.
— Никой не те е захвърлял.
Теодора рязко пристъпи напред.
— Така ли? Тогава защо никой не дойде да ме вземе след смъртта на родителите ми?!
За първи път Маргарита Велчева изглеждаше объркана. Само за миг, но Теодора го видя. И от това в нея пламна нещо горещо.
— Не знаехме къде си — каза накрая жената. — Съобщиха ни, че роднини на майка ти са те прибрали.
— Какви роднини? Майка ми нямаше никого!
— Това разбрахме по-късно. След около година и половина. Димитър се опита да те търси, но…
— Но бързо му омръзна? — Теодора скръсти ръце. — Или не е искал внучка от сиропиталище да петни името на семейството?
Маргарита пребледня.
— Много приличаш на баща си. И той говореше жестоко, когато беше ядосан.
— Не смейте да ме сравнявате с човек, когото дори не помня.
В апартамента се възцари тежка тишина. От детската площадка отвън се чуваше скърцането на люлките, а някъде долу лаеше куче. Теодора усещаше как цялата трепери. Не от страх, а от гняв, който носеше в себе си от години, без дори да знае срещу кого е насочен.
Маргарита Велчева бавно отвори чантичката си и извади дебел плик.
— Тук са документите. Завещанието, адресът на нотариуса и една снимка.
— Каква снимка?
Жената се поколеба за миг, преди да ѝ я подаде.
На пожълтялата снимка имаше мъж на около трийсет и пет години. Висок, тъмнокос, с уморен поглед и същата твърда линия на челюстта като нейната. В ръцете си държеше малко момиченце с розова шапка и се смееше.
Теодора почувства как устата ѝ пресъхва.
— Това… баща ми ли е?
— Да. А момиченцето в ръцете му си ти. Била си на около две години.
Теодора гледаше снимката толкова дълго, че образите започнаха да се размиват. Нямаше нито една снимка на родителите си. Нито една. След катастрофата всичките им вещи бяха изчезнали, а в дома ѝ бяха казали, че нищо не е останало.
— Димитър Велчев държеше тази снимка в кабинета си до самата си смърт — каза тихо Маргарита. — Гледаше я всеки ден.
— Малко късно се е сетил да обича внучката си.
— Изпитваше вина.
Теодора рязко вдигна поглед.
— А вие?
Жената застина.
— Какво?
— Вие изпитвахте ли вина, докато живеехте в голямата си къща, а аз миех тоалетните в сиропиталището?
Маргарита Велчева сведе очи.
И това мълчание каза повече от всякакви думи.
Теодора бавно смачка снимката между пръстите си.
— Вие ме дадохте в дом за сираци… а сега очаквате да ви помогна? — Пръстите ѝ бяха побелели от напрежение, свити в юмрук.
Маргарита рязко вдигна глава.
— Какво?
— Не съм глупава. Не сте дошли заради наследството. Хора като вас не правят нищо без причина.
Жената мълча няколко секунди, след което внезапно отпусна рамене уморено.
За първи път не изглеждаше надменна.
— Имам рак — каза тихо.
Теодора примигна.
— Какво?
— Последен стадий. Лекарите ми дават най-много половин година.
Тези думи сякаш изсмукаха въздуха от стаята. Теодора очакваше всичко: манипулации, заплахи, лъжи. Но не и това.
Маргарита Велчева гледаше някъде встрани.
— Димитър умираше тежко. Преди края непрекъснато повтаряше едно и също: „Намери Теодора. Преди да е станало късно.“ А аз… се страхувах.
— От какво?
— Че ще бъдеш като баща си. И че ще ме намразиш.
Теодора се усмихна горчиво.
— За това сте била права.
Жената бавно кимна, сякаш точно такъв отговор беше очаквала.
— Заслужавам го.
Теодора се обърна към прозореца. Нещо тежко я притискаше отвътре. Толкова години беше мечтала някой от семейството ѝ да се появи. Някой да каже: „Търсихме те.“ И ето че тази жена седеше в кухнята ѝ — твърде късно, твърде спокойна, твърде уверена.
— Защо не дойдохте по-рано? — попита по-тихо тя.
Маргарита дълго мълча.
— Защото вината беше моя.
Теодора бавно се обърна.
— Какво?
Жената затвори очи.
— Когато родителите ти загинаха, Димитър искаше веднага да те вземем при нас. Но аз бях против.
— Защо?
— Защото мислех, че едно дете ще разруши живота ни. Тогава имахме сериозни проблеми, бизнесът почти фалираше, съпругът ми пиеше… А ти беше живото напомняне за сина, когото бяхме загубили.
Теодора почувства как нещо вътре в нея изстива.
— Значи е вярно.
— Да.
— Вие сте се отказали от мен.
Маргарита Велчева кимна.
Без оправдания. Без опит да смекчи истината.
И това болеше още повече.
Теодора бавно седна на разтегателното легло. Стаята изведнъж ѝ се стори тясна и задушна.
— Знаете ли кое е най-страшното? — каза тихо тя. — Цялото си детство чаках. Всеки път, когато възпитателката извикаше някого в кабинета си, си мислех, че може би са дошли за мен. Дори на шестнайсет още чаках.
Маргарита Велчева закри лицето си с ръка.
— Моля те, недей…
— Не. Трябва да го чуете. Защото вие не просто сте изоставили едно дете. Вие ме оставихте да вярвам, че никому не съм нужна.
Раменете на жената започнаха да треперят.
И за първи път Теодора я видя да плаче.
Не красиво, не театрално. А тежко, старчески, сякаш нещо в нея най-сетне се беше счупило.
— Прости ми — прошепна дрезгаво тя. — Ако можеш.
Теодора я гледа дълго. Скъпия копринен шал, треперещите пръсти, внимателно подредената сива коса.
Срещу нея седеше жената, която с едно-единствено решение беше разрушила живота ѝ.
И въпреки това сега не изглеждаше като всемогъща аристократка. Само като много стар и много самотен човек.
Теодора бавно сведе поглед към снимката.
След това се приближи до прозореца и дълго гледа детската площадка долу, където момче с червено яке се опитваше да научи малката си сестра да кара колело.
— Не знам дали някога ще успея да ви простя — каза накрая. — Наистина не знам.
Маргарита Велчева мълчаливо кимна.
— Но поне искам да разбера… какви всъщност са били родителите ми.
Жената вдигна към нея пълните си със сълзи очи.
И за първи път в погледа ѝ нямаше надменност, а предпазлива надежда.
— Тогава ела с мен у дома, Теодора — каза тихо тя. — Ще ти покажа всичко.
