Иван го каза тихо, без упрек, но в гласа му имаше объркване, което Галина Петровна никога преди не беше чувала. Тя затвори очи за миг и пое дълбоко въздух, защото да каже истината се оказа по-трудно, отколкото си беше представяла.
— Не, Иване — отговори спокойно тя. — С нищо не сте ме обидили. Просто… уморена съм.
От другата страна настъпи тишина. Секундите се проточиха бавно и Галина Петровна изведнъж осъзна, че за първи път казва на сина си нещо, което не е удобно, не е обичайно и не е това, което той очаква да чуе.
— Мамо — каза Иван внимателно, — ти винаги казваше, че не ти е трудно.
— Казвах — съгласи се тя. — Защото мислех, че е така.
Тя прокара ръка по масата, на която сутринта бяха стояли очилата и книгата ѝ. В кухнята беше тихо, чуваше се само тихото бучене на хладилника.
— Но се оказа, че е трудно — продължи тя тихо. — Просто досега не исках да си го призная дори на себе си.
Иван въздъхна. По дишането му се усещаше, че не знае какво да каже.
— Мамо, ако ти е било толкова тежко, можеше да кажеш по-рано.
Галина Петровна се усмихна леко. В тази усмивка нямаше обида, а само спокойната умора на човек, който дълго е правил всичко мълчаливо.
— А ти щеше ли да ме чуеш? — попита тя.
Синът не отговори веднага. В тази кратка пауза и двамата усетиха, че въпросът е по-сериозен, отколкото изглежда.
— Мамо… — каза накрая Иван тихо. — Може би… не знам.
Галина Петровна не искаше да го поставя в неудобно положение.
— Няма нищо, Иване. Този път просто няма да има баница.
Синът се засмя тихо, малко неловко.
— Мария е до мен и прави огромни очи.
Галина Петровна се усмихна.
— Кажи ѝ, че може да донесе салата. Или изобщо нищо.
В слушалката се чу шум, после гласът на Мария.
— Галина Петровна, наистина ли говорите сериозно?
— Съвсем сериозно, Мария.
— И… не сте ни се обидили?
— Не — каза тя меко. — Просто реших на собствения си празник да си почина.
Мария замълча за миг, после изненадващо спокойно каза:
— Честно казано… това е напълно справедливо.
Галина Петровна дори се изненада.
— Наистина ли?
— Разбира се — каза Мария. — Ние просто сме свикнали така.
Тя се засмя леко и добави:
— Между другото Иван изяжда най-много баница.
— Вярно е — измърмори той.
Галина Петровна усети как напрежението, което се беше натрупало в нея през последните дни, постепенно се отпуска. Изведнъж разбра, че този разговор се оказа много по-лесен, отколкото си беше представяла.
— Е, добре — каза тя спокойно. — Значи се разбрахме.
— Разбрахме се — отвърна Иван. — Ще донесем всичко.
— Не е нужно да носите нищо — каза тя. — Просто елате.
Те се сбогуваха и когато тя остави телефона, кухнята отново потъна в тишина. Но този път тишината беше различна — не празна, а спокойна, сякаш нещо вътре в нея най-после си беше дошло на мястото.
На осми март Галина Петровна се събуди по-късно от обикновено. Когато отвори очи и погледна часовника, изненадано видя, че е почти осем и половина.
Първата мисъл беше старата: трябва да стане, да замеси тестото, да обели картофите, да извади тенджерите. Но след секунда си спомни разговора от предната вечер и се усмихна.
Днес нямаше нужда от това.
Тя стана спокойно, облече халата си и отиде в кухнята. Там си направи кафе от хубавото мляно кафе, което обикновено пазеше за гости, направи си сандвич със сирене и седна до прозореца.
Навън снегът се топеше, а слънцето светеше силно. Галина Петровна изведнъж осъзна, че едно утро може да бъде просто утро — без бързане и без усещането, че трябва веднага да застанеш до печката.
Тя седя почти час, пиеше кафе и четеше книгата си. Това спокойно утро изведнъж ѝ се стори истински подарък.
Към два часа все пак подреди масата.
Но този път всичко беше много по-просто.
На масата имаше чайник, чаши, кутия бонбони, купена торта и чиния с ябълки. Нямаше тенджери, нямаше купи със салати и нямаше планини от храна.
Точно в два часа звънна домофонът.
— Мамо, отвори — каза весело Иван.
След минута вече се чукаше на вратата. По-малкият внук влетя пръв и прегърна баба си толкова силно, че Галина Петровна се засмя.
След него влезе по-големият, вече почти младеж, и ѝ подаде кутия малко неловко.
— Това е за теб.
Галина Петровна я взе изненадано и му благодари. След момчетата влязоха Иван и Мария, а в ръцете на Мария имаше няколко торби.
Галина Петровна веднага се намръщи.
— Казах, че не трябва да носите нищо.
Мария се усмихна.
— Това не е храна.
Тя остави торбите на масата и извади от тях цветна престилка с цветя, после кутия бонбони и още една по-голяма кутия. Когато Галина Петровна я отвори, вътре имаше малък мултикукър.
Тя ги погледна изненадано.
— Това за какво е?
Иван се почеса по тила.
— Мамо… вчера поговорихме.
— Доста дълго — добави Мария.
Той кимна.
— И разбрахме, че от години идваме при теб като в ресторант.
Никой не се засмя, защото това звучеше твърде вярно.
— А ти никога не се оплакваше — каза Иван тихо. — И ние решихме, че не ти е трудно.
Галина Петровна не каза нищо, но той продължи.
— Вчера си спомних как на Нова година едва стоеше на краката си.
Мария сведе очи.
— И аз си спомних.
После вдигна глава и просто каза:
— Простете ни.
В този момент Иван излезе до коридора и се върна с голям пакет. Започна да вади от него кутии и да ги подрежда на масата.
След няколко минути на масата вече имаше голяма пица, няколко салати в кутии, топло ястие във фолио и дори сладкиш от сладкарница. Масата бързо се напълни с храна и аромат, но за първи път от много години Галина Петровна я гледаше без обичайната умора от кухнята.
— Днес ти просто сядаш — каза Иван. — Ние ще направим всичко.
По-малкият внук вече посягаше към кутиите, а по-големият подреждаше чиниите. Мария наливаше чай и се усмихваше така, сякаш всичко е точно както трябва.
— Между другото решихме и още нещо — каза Иван.
— Какво? — попита Галина Петровна.
— Оттук нататък ще се редуваме за празниците — отвърна той. — Следващият ще бъде у нас и аз ще готвя.
Мария се засмя.
— Вчера цяла вечер гледаше рецепти.
Иван сви рамене.
— Просто не искам мама да мисли, че ни е длъжна.
Галина Петровна погледна сина си и изведнъж вече не виждаше малкото момче, което някога хранеше с лъжица. Пред нея стоеше възрастен човек, който най-после беше разбрал нещо важно.
Тя взе чашата с чай и забеляза, че ръцете ѝ още леко треперят. Но вътре в нея беше спокойно, онова спокойствие, което идва, когато разговор, отлаган дълго време, най-после се случи.
И след много години за първи път осми март наистина беше нейният празник.
