Снежната виелица се усилваше с всяка изминала минута. Вятърът гонеше тежки буци сняг по паркинга, а старият фенер над входа ту светваше, ту потъваше отново в мътната жълтеникава светлина. Таисия затвори входната врата с резето и за миг се облегна с чело на студеното стъкло. Вътре в заведението беше тихо, само някъде в кухнята тихо къкреше забравената тенджера с бульон.
— Тежка нощ ще бъде — каза тя тихо. — В такава виелица пътищата сякаш изчезват.
Десислава избърса ръцете си в кърпа и се приближи до прозореца.
— Може пък никой да не мине вече… — прошепна несигурно тя.
Но сякаш в отговор на думите ѝ от снежната мъгла се чу глух рев на двигател. После втори. И още един.
Таисия рязко вдигна глава.
— Чуваш ли?
След минута в паркинга проблеснаха фарове. Първо един камион. После втори. И още един. Огромни тирове, покрити със сняг, бавно се вмъкнаха в паркинга и спряха почти до самия вход.
Вратата се отвори с трясък и в помещението нахлу леден въздух заедно с трима мъже в тежки якета. Лицата им бяха зачервени от студа, а миглите — побелели от скреж.
— Има ли някой тук? — попита пресипнало един от тях.
— Има — отвърна спокойно Таисия. — Влизайте. Стоплете се.
Мъжете се огледаха. В празната зала светеха само няколко лампи, а по масите стояха стари солници и бутилки с оцет. Но миризмата на топла храна беше истинска и домашна.
— Ние… — започна един от шофьорите, сваляйки шапката си. — Закъсахме на пътя. По-нататък всичко е затрупано. Радиото не хваща. Най-близкото село е на трийсет километра.
Той се поколеба и отмести поглед.
— Горивото ни свършва. А пари… — той разпери ръце. — Нямаме с какво да платим.
Десислава вече отваряше уста да каже нещо, но Таисия леко я спря.
Погледна мъжете. Уморени, измръзнали, със същия поглед, който беше виждала стотици пъти, когато Матей беше още жив.
Таисия тихо въздъхна.
— Сядайте — каза тя. — Сега ще донеса супа.
Десет минути по-късно по масите вече стояха димящи чинии. Гъста топла супа, нарязан хляб и голяма купа с картофи и задушено месо. Отначало мъжете ядяха предпазливо, сякаш не вярваха, че храната наистина е за тях. После гладът надделя.
Лъжиците зазвънтяха в чиниите.
— Господи… — промърмори един от шофьорите. — Мислех, че тази нощ просто ще замръзнем в кабината.
Друг вдигна очи към Таисия.
— Благодарим ви. Ние… ще се върнем. Ще платим.
Таисия само махна с ръка.
— Яжте спокойно.
Но един от мъжете я гледаше внимателно.
— Извинете… вие случайно не сте жената на Матей Петров?
Таисия застина.
— Бях… — каза тихо тя. — Познавахте ли го?
— О, още как — усмихна се мъжът. — Един път ме изтегли от канавката с камиона си. Нощем. В буря. Ако не беше той, щях да измръзна там.
Той поклати глава.
— Добър човек беше.
В залата за миг настъпи тишина. Дори вятърът навън сякаш утихна.
Таисия се обърна към печката, уж да провери тенджерата.
— Яжте — каза тихо. — Докато е топло.
През нощта шофьорите спаха направо в залата. Някои на пейките, други на якетата си до стената. Виелицата не спря до сутринта.
А сутринта те тръгнаха.
Преди да излезе, мъжът, който беше говорил за Матей, се спря на прага.
— Ще се върнем, госпожо. Обещавам.
Таисия само се усмихна уморено.
— Лек път.
Когато тировете изчезнаха в снежната мъгла, заведението отново потъна в тишина. Чуваше се само тиктакането на стария стенен часовник.
Минаха два дни.
Една сутрин Таисия седеше на масата и броеше парите. Бяха почти нищо.
— До края на седмицата банката ще вземе сградата… — промълви тя.
Десислава мълчеше до нея.
— Може би все пак трябва да продадем… — каза тя внимателно.
Таисия поклати глава.
— На кого?
В този момент отвън се чу познатият грохот на двигатели.
Първо един. После втори. После няколко наведнъж.
Десислава се втурна към прозореца.
— Лельо Таисия… там… тирове.
Паркингът бързо се напълни. Пет. После седем. После още.
От кабините започнаха да слизат шофьори.
Таисия бавно излезе на верандата.
Пред заведението стояха почти дузина тирове.
И онези трима мъже, които бяха яли тук преди два дни.
Първи се приближи онзи, който беше говорил за Матей.
— Добър ден, госпожо.
Таисия ги погледна объркано.
— Какво се е случило?
Мъжът извади папка от якето си и ѝ я подаде.
— Случило се е това, че доброто не се забравя.
Таисия отвори папката.
Вътре имаше банков документ.
Дългът — погасен.
Няколко секунди тя просто гледаше листа, сякаш не разбираше какво чете.
— Това… е грешка… — прошепна тя.
Шофьорът поклати глава.
— Не е грешка.
Той посочи тировете на паркинга.
— Разказахме по радиото как ни нахранихте онази нощ. Когато всеки друг щеше да затвори вратата.
Той се усмихна леко.
— Шофьорите сме прост народ. Но не забравяме кой ни е подал ръка.
Друг добави:
— Събрахме пари. Кой колкото може.
— И старите приятели на Матей също помогнаха — каза третият.
Таисия бавно седна на стъпалото.
Очите ѝ се напълниха със сълзи.
— Вие… сте полудели… — каза тихо тя.
— Не — отвърна спокойно мъжът. — Просто върнахме доброто.
Той погледна табелата „Северен път“.
— Такива места трябва да живеят.
Зад тях един от тировете изръмжа с двигателя си.
— Е, момчета, тръгваме ли?
— Тръгваме.
Шофьорите се разотидоха към машините си.
Преди да се качи в кабината, мъжът още веднъж се обърна към Таисия.
— И знаете ли какво?
Таисия вдигна поглед.
— Отсега нататък пак ще минаваме по този път.
Той се усмихна.
— Защото тук има място, където ни чакат.
Тировете един след друг напуснаха паркинга, оставяйки дълбоки следи в снега.
Таисия дълго гледа след тях.
После стана, стисна листа в ръката си и тихо каза:
— Матей… чуваш ли?
Изглежда… твоят път отново оживя.
