Александър първоначално дори не разбра какво точно каза лекарят.
Думите прозвучаха твърде неочаквано, сякаш някой внезапно беше отворил прозорец в стаята и беше пуснал вътре студен въздух.
— Какво… искате да кажете? — попита той дрезгаво.
Д-р Елена Иванова вече не гледаше хората около себе си. Цялото ѝ внимание беше съсредоточено върху кучето. Тя внимателно натисна с пръсти хълбока на Рекс, после прокара ръка по корема му и отново се намръщи.
— Дръжте го… внимателно — каза тя.
Александър инстинктивно постави ръката си върху гърдите на кучето. Сърцето биеше по-слабо от преди, но все още биеше.
Лекарката бързо включи апарата за ултразвук. В кабинета се чу тихото бръмчене на техниката, а на екрана се появи сива размита картина.
Един от полицаите нервно премести тежестта си от единия крак на другия.
— Какво става? — попита тихо той.
Лекарката не отговори веднага. Тя движеше датчика по хълбока на Рекс и внимателно наблюдаваше екрана. След това изведнъж повдигна вежди.
— Невероятно… — прошепна тя.
Александър почувства как тревога се надига в гърдите му.
— Докторе, кажете направо.
Елена завъртя леко екрана към него.
— Погледнете тук.
Александър нищо не разбра. На екрана се виждаха само тъмни петна и линии.
— Аз не съм ветеринар… — каза той.
Лекарката пое дълбоко въздух.
— Това не е отказ на бъбреците и не е течност в белите дробове. Основният проблем не е там.
Тя посочи едно от тъмните петна на изображението.
— Тук. Виждате ли?
Александър поклати глава.
— В стомаха му има нещо. Голям предмет. И по формата му… изглежда, че е заседнал там от известно време.
Един от полицаите до стената се намръщи.
— Чуждо тяло?
— Да — кимна лекарката. — И то доста голямо. То пречи на нормалното храносмилане и предизвиква силно отравяне на организма. Затова и органите започват да отказват.
В стаята отново настъпи тишина.
Александър усети как в главата му бавно се оформя нова мисъл.
— Значи… може да се извади?
Лекарката се замисли за миг.
— Ако операцията мине успешно — да. Но трябва да действаме много бързо. Той е много отслабен.
— Направете го — каза Александър веднага.
— Рискът е огромен — добави тя тихо.
— Той рискуваше всеки ден, когато работеше с мен.
Александър погледна Рекс. Кучето дишаше тежко, но очите му бяха отворени и гледаха право към своя стопанин.
— Дайте му шанс — каза той тихо.
Лекарката кимна кратко.
— Добре. Подгответе операционната.
След няколко минути клиниката се изпълни с движение. Асистентите донесоха инструментите, включиха лампите, а шумът от стерилните опаковки изпълни помещението.
Полицаите останаха в коридора. Само Александър стоеше до Рекс, докато го подготвяха за операцията.
Той внимателно галеше кучето по главата.
— Чу ли, приятелю? — прошепна той. — Още не се предаваме.
Кучето леко помръдна опашката си.
Половин час по-късно вратата на операционната се затвори.
Времето в коридора започна да се влачи мъчително бавно.
Един от полицаите крачеше напред-назад, а другият мълчаливо седеше на стол.
Александър стоеше до стената и гледаше в една точка.
В главата му започнаха да изплуват спомени.
Как Рекс беше дошъл за първи път в отделението — още млад, силен, с внимателни очи.
Как бяха преминали заедно обучението.
Как веднъж кучето беше намерило изгубено дете в гората.
Как по време на едно опасно задържане Рекс се хвърли върху въоръжен престъпник и спаси партньора на Александър.
Осем години.
Осем години всеки ден заедно.
Вратата на операционната най-накрая се отвори почти след два часа.
Д-р Елена Иванова свали маската си и уморено издиша.
Всички веднага се изправиха.
— Е? — попита Александър.
Лекарката мълча няколко секунди, сякаш събираше сили.
След това се усмихна.
— Ще живее.
Коридорът сякаш изведнъж оживя.
— Наистина ли?! — възкликна един от полицаите.
Лекарката кимна.
— Намерихме предмета. Голямо парче плътна гума. Най-вероятно част от тренировъчна играчка за захапване. Било е заседнало в стомаха и постепенно е започнало да се разлага, предизвиквайки силно отравяне.
Александър затвори очи и бавно издиша.
— Рекс…
— Ако бяхме изчакали още един ден, щеше да е късно — добави лекарката. — Но сега всичко е извадено. Ще му трябва време за възстановяване, но прогнозата е добра.
Полицаите се спогледаха.
Някой тихо изруга от облекчение.
— Мога ли да го видя? — попита Александър.
— Засега е под упойка. Но след няколко часа можете да влезете при него.
Късно вечерта Александър най-после влезе в стаята.
Рекс лежеше върху мека постелка. Към лапата му беше включена система.
Когато Александър се приближи, кучето отвори очи.
Първо погледът му беше замъглен, после изведнъж се проясни.
Опашката му тихо удари пода.
Александър коленичи до него.
— Здравей, герой.
Той внимателно погали кучето между ушите.
Рекс слабо повдигна глава и отново се опита да прегърне стопанина си с лапи — както беше направил сутринта.
Само че този път в това движение нямаше отчаяние.
Имаше само доверие.
Александър тихо се засмя през сълзите.
— Виждаш ли… казах ти. Още не сме приключили.
Кучето тихо въздъхна и положи муцуната си върху коляното му.
На вратата стоеше д-р Елена Иванова.
Тя гледаше тази сцена и тихо каза:
— Знаете ли… понякога те сами ни показват, че още не е време.
Александър кимна.
Той погледна Рекс и тихо прошепна:
— Благодаря ти, че днес не се сбогува с мен.
Опашката на кучето отново леко удари пода.
И за първи път през този дълъг ден в стаята нямаше нито страх, нито тишина.
Имаше само спокойствие.
