Павел тогава само се усмихна леко и каза:
— Мамо, между другото, не е нужно да знаеш за договора. И за парите също. Не искам да се месиш.
Съгласих се. Не защото криех нещо специално, а защото исках нормален живот. Без онзи лепкав поглед, който хората получават, когато разберат, че имаш пари. Без внезапно появили се „роднини“. Без фалшиво уважение.
Първите шест месеца наистина бяха хубави. Живеехме под наем в София. Павел работеше, а аз от време на време пътувах до Варна заради аптечната мрежа, макар че по-голямата част от работата вече се контролираше от дългогодишния управител на дядо ми — Георги Димитров, човек, който се отнасяше към мен като към собствена дъщеря. Пари имах предостатъчно, но никога не ги демонстрирах. Не ходех с крещящи марки, не публикувах снимки от бизнес класа. За Румяна аз си оставах просто едно момиче от дом, което „е извадило голям късмет“.
И знаете ли какво? В началото дори ме забавляваше.
Преди сватбата тя се държеше сравнително прилично. Разбира се, имаше подмятания.
— Танче, не се тревожи, ние сме обикновени хора, не сме от онези с големите претенции. Теб никой не те е учил на такива неща, ама нищо, аз ще ти покажа.
Или:
— Павел ми е добро момче, семейно. Гледай да не го развалиш с твоята прекалена самостоятелност.
Но всичко това все още можеше да се оправдае с характера ѝ, с възрастта ѝ или с навика ѝ винаги да командва. Истинското си лице показа именно на сватбата.
След онзи тост атмосферата на масата стана тежка и неприятна. Павел помръкваше все повече, виждах как челюстта му се стяга. Но Румяна вече се наслаждаваше на вниманието.
— Ама поне децата ви ще станат хубави — каза тя високо, докато сипваше салата. — Кръвта на Павел ще оправи всичко. Че при Таня човек не знае какъв произход има. По домовете какви ли не хора минават…
Някой се изкашля неловко.
Павел рязко се изправи.
— Мамо, стига.
— Какво пък толкова казах?! Всички го знаят!
Вече личеше, че е пила. Бузите ѝ бяха зачервени, очите лъскави, а гласът прекалено висок. Харесваше ѝ да е център на внимание.
Много добре помня момента, в който нещо в мен щракна. Не болезнено. Не драматично. Просто сякаш една врата тихо се затвори.
Погледнах Павел. Изглеждаше съсипан.
И тогава за първи път си помислих: „Той живее с това цял живот.“
А Румяна продължаваше:
— Ама наистина! Моят Павел е злато. Всяка жена би го искала. А той взе, че съжали едно сираче. Много му е меко сърцето.
Точно тогава се намеси леля Снежана.
— Айде, Руми, недей така — каза тя със сладък глас. — В днешно време и децата от домовете понякога успяват. Може и Таня нещо да постигне.
Около масата се чу неловък смях.
Аз спокойно оставих чашата си.
— Вече постигнах — казах тихо.
Румяна изсумтя.
— Да, намери си добър съпруг.
— И това също.
Тя дори не улови тона ми. Усмихваше се, докато аз вадех телефона си.
Павел тихо каза:
— Таня…
Но аз вече отварях пощата си. Точно същия ден ми беше пристигнал тримесечният отчет на компанията.
Обърнах екрана към Румяна.
— Виждате ли тази сума? Това е чистата печалба на аптечната мрежа за едно тримесечие.
Тя присви очи.
— И?
— Това е моята аптечна мрежа.
На масата настъпи такава тишина, че се чуваше музиката от съседната зала.
Румяна първо не разбра. После се разсмя.
— Айде стига с тези измислици.
Отворих следващия документ — банково извлечение. После снимка от откриването на нова аптека в Бургас, на която стоях до областния управител. После статия от бизнес списание.
Усмивката бавно започна да изчезва от лицето ѝ.
— Чакай малко… това какво е…
— Казвам се Татяна Андреева Севлиева. Аз съм собственик на веригата „ФармаКор“. Имам трийсет и две аптеки. И да — наистина съм израснала в дом.
Някой изпусна вилица.
Леля Снежана се изправи толкова рязко, че едва не се задави с виното.
Румяна пребледня.
— Павле… това какво е?
Павел погледна майка си уморено.
— Това е онова, което те помолих да не превръщаш в цирк.
— Ти знаеше ли?!
— Разбира се, че знаех.
Тя местеше погледа си между двама ни и буквално се виждаше как целият ѝ свят рухва.
— Но… ама тогава защо…
— Защото нормалните хора не измерват човека по парите му — каза Павел спокойно.
И точно тогава се случи най-отвратителното нещо.
Румяна се промени за една секунда. Само преди миг ме наричаше сираче без род, а сега внезапно сложи ръце на гърдите си:
— Ама Танче, защо не каза веднага! Ние сме семейство! Аз само се шегувах! Не съм го мислела сериозно!
Гледах я и за първи път през цялата вечер почувствах истинско отвращение. Не гняв.
Погнуса.
Тя премести стола си по-близо до мен.
— Е, какво толкова, че си била в дом? Важното е какъв човек си станала! Аз винаги съм казвала на Павел, че си добро момиче…
Леля Снежана седеше с напълно вкаменено лице.
А гостите внезапно промениха тона си.
— Таня, вярно ли е, че имате аптеки из цяла Източна България?
— Вие лично ли управлявате бизнеса?
— Толкова млада, а постигнала такова нещо…
Преди десет минути ми се смееха.
Сега ми гледаха в устата.
Изведнъж усетих, че ми е трудно да дишам.
Павел го забеляза пръв.
— Стига толкова — каза той и стана. — Тръгваме си.
— Как така си тръгвате?! — възмути се Румяна. — Тортата още не е изнесена!
— Без нас.
Тя хвана Павел за ръката.
— Павле, недей така! Ние сме семейство!
Той бавно освободи ръката си.
И каза фраза, която помня и до днес.
— Семейство е там, където не унижават човека, докато го мислят за беден.
Прибрахме се мълчаливо. Аз гледах през прозореца на колата и усещах такава умора, сякаш не една вечер, а години бях преживяла.
Павел спря пред блока, изгаси двигателя и дълго остана неподвижен.
После каза:
— Извинявай.
— За какво?
— Трябваше да я спра по-рано.
Обърнах се към него.
— Не си виновен за това каква е майка ти.
Той се усмихна горчиво.
— Знаеш ли кое е най-страшното? Аз цял живот слушам това. Не за домовете, разбира се. За хората. Кой струва нещо и кой не. Кой е „достоен“ и кой е боклук. Мислех си, че просто такава ѝ е природата. А тази вечер го видях отстрани.
Хванах ръката му.
— Ти не си такъв.
Той ме погледна много внимателно.
— Таня… не съжаляваш ли, че се омъжи за мен?
И тогава сърцето ми се сви, защото той го питаше напълно сериозно.
В този момент разбрах, че тази вечер не беше наранила само мен. Той цял живот се беше опитвал да заслужи любовта на жена, която всъщност обичаше единствено статуса.
Приближих се към него и тихо казах:
— Ако трябваше да избирам между теб и майка ти, пак щях да избера теб.
Той затвори очи.
А три дни по-късно се случи нещо, което и двамата не очаквахме.
Румяна дойде у нас.
С торта.
И папка.
Още в мига, в който я видях, разбрах, че има нещо нередно.
Усмихваше се прекалено широко.
— Танче, аз много мислих. Щом сте семейство, всичко трябва да е както трябва. Намерих прекрасен семеен адвокат. Трябва да обедините имуществото си. Не е нормално мъж и жена да държат всичко отделно…
Павел бавно вдигна глава.
— Мамо. Сериозно ли говориш?
— А какво толкова? Семейството трябва да е едно цяло! Ами ако имате деца? Ами ако стане нещо? Трябва да си вярвате!
Аз мълчаливо я гледах.
Тя продължи:
— И освен това Павел е мъж. Той трябва да има право да управлява семейното имущество.
Тогава окончателно разбрах всичко. Нямаше никаква шега. Никакво разкаяние. Никакво внезапно прозрение.
Румяна не се беше променила.
Просто беше пресметнала сумите наново.
Павел стана, отиде до вратата и я отвори широко.
— Мамо, тръгвай си.
Тя го погледна шокирано.
— Моля?!
— Чу ме. И докато не се научиш да уважаваш жена ми — не се връщай.
— Ти заради някаква жена ще изгониш родната си майка?!
Павел отговори тихо:
— Не. За първи път в живота си защитавам семейството си.
