След срещата в кафенето Валерия дълго не можа да заспи. В главата ѝ непрекъснато се въртеше една и съща мисъл: колко удивително бързо великите „титани“ се превръщат в домашни енергийни вампири, щом останат без обичайната си публика. Лежеше на дивана с книга в ръце, слушаше тиктакането на часовника и за първи път от много години не усещаше напрежение при мисълта за завъртането на ключа в ключалката. Никой нямаше да се прибере у дома и с трагичен тон да започне да обяснява колко недооценен е в този посредствен свят.
На сутринта се събуди късно, направи си силно кафе и внезапно осъзна нещо странно: харесваше собствената си кухня. Преди кухнята беше територията на безкрайните претенции на Николай. Температурата на омлета, степента на препичане на хляба, симетрията на нарязаните домати — всичко минаваше през неговата лична комисия по естетика. А сега на масата стоеше отчупена чаша, радиото тихо свиреше стари песни и тя рисуваше лимони с акварел, чувствайки се почти щастлива.
Около обяд телефонът звънна.
На екрана светеше името на Катерина.
— Само не ми казвай, че е започнал да подрежда кърпите според емоционалния им спектър — усмихна се Валерия, притискайки телефона между рамото и бузата си.
От другата страна се чу толкова тежка въздишка, сякаш момичето току-що беше качило пиано до четвъртия етаж.
— По-зле. Решил е да пише мемоари.
— Господи — каза искрено Валерия. — Тогава наистина имаш нужда от помощ.
Катерина нервно се разсмя.
— Кара ме с часове да слушам как не са го оценили достатъчно на една фирмена вечеря през две хиляди и осма. А снощи ме събуди в три през нощта, защото бил получил „гениално прозрение за несъвършенството на човечеството“ и настояваше веднага да записвам мислите му.
— И какво беше това велико прозрение?
— Че светът ще загине заради хората, които купуват майонеза в меки опаковки.
Валерия избухна в такъв смях, че едва не разля кафето върху себе си.
Смехът ѝ беше истински, силен и отдавна забравен. Смя се почти цяла минута, а после внезапно почувства болезнена жал. Не към Николай — към това момиче, което искрено беше повярвало, че е срещнало необикновен мъж, а вместо това се беше озовало до капризен четиридесет и пет годишен нарцис с мания за величие и проблемен стомах.
Два дни по-късно Катерина дойде лично.
Стоеше на прага с огромни тъмни кръгове под очите и мрежичка с портокали в ръцете, сякаш беше дошла да посети болен роднина в болница.
— Донесох витамини — каза смутено тя. — Изглеждате като човек, който е оцелял след контакт с него.
Валерия я покани вътре и неочаквано осъзна, че изобщо няма желание да мрази това момиче. Катерина не беше фатална съблазнителка или коварна разбивачка на семейства. Беше просто млада глупачка, повярвала на мъж, който умееше красиво да говори за своята „вътрешна вселена“.
Почти три часа седяха в кухнята.
Катерина разказваше как Николай я накарал да изхвърли любимите си чаши, защото „цветовата им гама разрушавала мъжката енергия на дома“. Как ѝ се обидил за неправилната интонация на думата „кюфте“. Как веднъж стоял половин час мълчаливо до прозореца, защото тя купила прекалено мека тоалетна хартия.
— Той изобщо някога нормален ли е? — попита отчаяно Катерина.
— Понякога в съня си — отговори честно Валерия. — Макар че и тогава хърка.
Катерина тихо се засмя. После още веднъж. А след това и двете избухнаха в такъв смях, че Валерия я заболя коремът.
В един момент Катерина избърса очите си и тихо каза:
— Аз ви завиждах.
Валерия повдигна изненадано вежди.
— На мен?
— Николай винаги казваше, че сте идеалната домакиня. Че у вас всичко било като в скъп хотел. Че го разбирате без думи. Че до вас се чувствал гений.
Валерия помълча няколко секунди, след което бавно поклати глава.
— Знаеш ли кое е най-страшното, Катерина? Такива мъже винаги търсят само декор за собствения си спектакъл. Докато си удобна — си муза. В момента, в който престанеш да дишаш в ритъма на тяхното величие, се превръщаш във враг.
Катерина замислено впери поглед в чашата си.
— А ако той всъщност е обичал само себе си?
— Няма „ако“ — спокойно каза Валерия. — Точно това е истината.
Същата вечер Николай се появи сам.
Дойде без предупреждение, с вид на човек, който се връща в семейното имение след несправедливо изгнание. Беше със същото кожено яке, но сега изглеждаше измачкано, а самият „титан“ видимо беше посърнал.
Катерина тъкмо миеше чашите в кухнята.
Когато Николай ги видя заедно, лицето му придоби такова объркано изражение, сякаш беше отворил гардероб и вътре беше открил международен заговор.
— Какво става тук? — попита бавно той.
— Седмична среща на клуба „Оцелели след твоята вътрешна вселена“ — отвърна невъзмутимо Валерия. — Искаш ли чай?
Николай се обърна към Катерина.
— Дошла си тук да се оплакваш от мен?
Катерина внезапно изправи гръб.
За първи път в гласа ѝ се появи истинска твърдост.
— Не, Николай. Дойдох да видя как изглежда жена, която е издържала това двадесет години и не е полудяла.
Той почервеня.
— И двете сте неспособни да осъзнаете мащаба на личността ми!
— Мащабът на личността не се измерва с броя претенции към зле изгладените тениски — сухо отбеляза Валерия.
Николай нервно се разсмя и започна да крачи напред-назад из кухнята като актьор от провинциален театър, забравил текста на трагедията си.
— Вале, искам да говоря сериозно. Катерина е прекалено емоционално незряла за мъж като мен. Липсва ѝ дълбочина.
Катерина бавно остави чашата на масата.
— А на вас ви липсва психиатър, Николай.
В кухнята настъпи такава тишина, че дори бръмченето на хладилника сякаш спря.
Валерия скри лицето си в дланта, за да не избухне в смях.
Николай гледаше Катерина с изражението на човек, когото за първи път в живота са ударили с мокра кърпа по самочувствието.
— Ще съжаляваш за тези думи — каза студено той.
— Не — отвърна спокойно тя. — Съжалявам само, че пропилях две седмици от живота си с вас.
Николай рязко се обърна към Валерия.
И тогава се случи нещо, което тя изобщо не очакваше.
Той бавно седна на табуретката, тежко издиша и закри лицето си с ръце.
За първи път от много години не изглеждаше като „титан“, нито като неразбран гений, а просто като уморен и вече немлад мъж, който внезапно беше разбрал нещо ужасно: без постоянно възхищение около себе си всъщност не му остава нищо.
— Мислех… — започна дрезгаво той. — Мислех, че още мога да започна всичко отначало.
Валерия дълго го гледа мълчаливо.
След това внезапно осъзна, че вече не изпитва гняв.
Само спокойствие.
И лека умора.
— Николай — каза тихо тя, — човек може да започне отначало само когато е приключил с предишния си живот. А ти цял живот просто се местеше от един декор в друг.
Той вдигна поглед към нея и за първи път в очите му нямаше самовлюбеност.
Само обърканост.
Катерина тихо взе чантата си и тръгна към вратата.
На прага спря.
— Благодаря ви, Валерия. Наистина. Ако не бяхте вие, още щях да мисля, че проблемът е в мен.
Когато вратата се затвори след нея, Николай остана неподвижен още няколко минути.
После бавно се изправи.
— Променила си се — каза тихо.
— Не — Валерия погледна към тюркоазената ваза на перваза. — Просто най-сетне станах себе си.
Николай си тръгна без скандал.
Без тряскане на врати.
Без приказки за вътрешната си вселена.
И когато вратата се затвори след него, Валерия почувства странна, почти детска радост. Сякаш след дълга зима някой най-сетне беше отворил прозорците на задушна стая.
Тя се приближи до кухненската маса, извади акварелите си и започна отново да рисува.
Този път — котка.
С едно леко отчупено ухо.
Но по някаква причина много щастлива.
