Иван говореше бързо, почти раздразнено, сякаш разговорът вече беше решен предварително и майка му просто трябваше да се съгласи. В гласа му се усещаше онова недоумение, което често се появява при порасналите деца, когато родителят изведнъж се държи „не както обикновено“. Той не викаше и не беше груб, но във всяка дума се усещаше: за него тази ситуация е странна, почти неправилна. Нина стоеше до прозореца и гледаше двора. На люлките се люлееха деца, една жена в тъмно яке буташе количка, някой разхождаше куче по алеята. Всичко беше както винаги, само вътре в нея вече не беше както преди. „Мамо, Мария казва, че не искаш да гледаш децата?“ – каза Иван. „Те имаха планове.“ Нина не се обърна от прозореца и спокойно отговори: „Да. Днес казах не.“
Иван замълча за миг. Очевидно не беше очаквал такъв отговор. Обикновено след подобни думи майка му започваше да обяснява, че е уморена, че само днес не може, че, разбира се, ще помогне. Сега никакви обяснения не последваха. Иван въздъхна и каза вече по-твърдо: „Мамо, какво става? Това са твоите внуци.“ Нина бавно се обърна и го погледна. В очите ѝ нямаше гняв, само умора, която Иван някак никога досега не беше забелязвал. „Знам, че са мои“ – отвърна тихо тя. Иван сви рамене, сякаш разговорът ставаше безсмислен.
„Тогава какъв е проблемът? Поседиш с тях няколко часа, пускаш им телевизора.“ Нина се усмихна едва забележимо. „Няколко часа? Мартин последния път откъсна корниза от стената. Трябваше да викам съседа да го оправя.“ Иван се смути за секунда, но веднага махна с ръка. „Е, той е момче. Момчетата са такива.“
Нина отиде в кухнята и седна на масата. С жест покани Иван също да седне. Той седна срещу нея, но все още не разбираше защо разговорът изведнъж става толкова сериозен. Нина събра ръцете си на масата. „Уморена съм, Иване“ – каза накрая. Той веднага отвърна по навик: „Всички сме уморени.“ Но тя продължи, без да повишава глас: „Не говоря за един ден. Говоря за години.“ Думите прозвучаха спокойно, но се задържаха тежко във въздуха. Иван изведнъж видя неща, които досега сякаш не беше забелязвал – по-дълбоките бръчки около очите, побелелите коси по слепоочията, леко прегърбената стойка на човек, който дълго е носил тежест.
Нина му разказа за аптеката. За рецептата. За деветдесетте лева. За десетте лева, които бяха останали до пенсията. Тя не се оплакваше и не обвиняваше никого, просто казваше как стоят нещата. Иван слушаше и лицето му постепенно се променяше. Спомни си вчерашния разговор в кухнята, как беше казал „вземи по-евтино“, без дори да се замисли. Тогава това му се беше сторило дреболия. Сега звучеше съвсем различно. Когато Нина завърши, в кухнята настъпи дълга тишина. Иван наведе глава и тихо каза: „Мамо… не се замислих.“ Нина леко кимна. „Знам. Просто сте свикнали.“
Той вдигна поглед. „Свикнали с какво?“ – попита тихо. Нина за миг погледна ръцете си, после каза: „Че аз винаги съм тук. Че винаги имам време. Че никога не казвам не.“ В гласа ѝ нямаше упрек, но думите бяха толкова ясни, че Иван не намери какво да каже. В ума му изникнаха сцени, които досега му се струваха напълно нормални – съботите, когато той и Силвия излизаха и оставяха Даниел при майка му, неделите, когато Мария водеше близнаците, вечерите, когато Нина готвеше за всички. Никога не се беше замислял колко сили струва това.
След няколко минути Иван рязко стана. „Почакай малко“ – каза той и излезе от апартамента. Нина помисли, че разговорът е приключил така – неловко и тежко. Тя си направи чай и отново застана до прозореца. Дворът беше тих. Минаха около двадесет минути. Телефонът иззвъня. „Мамо, отвори вратата“ – каза Иван. Когато Нина отвори, той стоеше на прага с плик от аптеката. „Ето ти лекарствата.“ Нина го погледна изненадано. „Но откъде знаеш кои?“ Иван отговори кратко: „Обадих се на лекаря от рецептата.“
Той седна на масата и дълго мълча. После прокара ръка по лицето си и тихо каза: „Срам ме е.“ Думата прозвуча тежко. Нина не каза нищо, просто го гледаше – вече не като малкото момче, което някога е водила за ръка до училище, а като възрастен човек, който най-накрая започва да разбира. В този момент телефонът отново иззвъня. На екрана се появи името на Мария. Иван вдигна. „Представяш ли си какво направи мама?“ – започна веднага тя. „Не иска да гледа децата!“ Иван спокойно отговори: „И правилно е направила.“ От другата страна настъпи тишина. „Как така правилно?“ – възмути се
Мария. „Така. Свикнали сме мама винаги да е на разположение.“
Мария започна да възразява – говореше за планове, за семейство, за това, че бабите винаги помагат. Иван я изслуша и след няколко секунди каза тихо, но твърдо: „Помагат – да. Но не живеят вместо нас.“ После добави: „Мама е уморена.“ Разговорът приключи скоро след това. Мария затвори раздразнено. Иван остави телефона на масата и погледна майка си. „Били сме слепи“ – каза той. Нина се усмихна за първи път този ден – не горчиво, а спокойно.
Иван стана и каза: „От следващия месец аз и Мария ще плащаме лекарствата ти. И ще ти помагаме с пазаруването.“ Нина се опита да възрази, но той я спря с жест. „Това не се обсъжда.“ След малко добави: „И ще намерим бавачка за децата. Понякога, разбира се, могат да идват при теб – ако ти искаш.“ Нина бавно кимна. Вътре в нея се появи странно чувство – не победа и не обида, а облекчение, сякаш най-накрая беше оставила тежък товар.
Когато Иван си тръгна, апартаментът отново потъна в тишина. Нина си наля още чай и седна до прозореца, гледайки двора. Люлката леко се поклащаше, някой минаваше с торби от магазина, следобедната светлина падаше върху блока. Всичко беше същото както преди, но тишината вече не тежеше. Защото Нина най-после беше разбрала нещо просто: любовта към децата не означава човек да се жертва безкрайно. Понякога любовта започва точно в момента, когато намериш сили да кажеш една дума, която дълго не си се осмелявал да изречеш: „не“.
