Черните джипове спряха почти едновременно, сякаш някой беше дал невидима команда. Двигателите заглъхнаха и за миг в двора се възцари странна тишина. Дори Десислава и Радка престанаха да се смеят и се загледаха в колите така, сякаш пред тях току-що беше кацнало нещо напълно чуждо за стария панелен двор. Слънцето се плъзгаше по лъскавите капаци и този блясък изглеждаше толкова необичаен сред олющените балкони и старите пейки, че за секунда си помислих, че просто си въобразявам след всичко случило се през деня.

Първи от колите излязоха мъже в тъмни палта. Движеха се бързо и мълчаливо, отваряйки задните врати. Оттам започнаха да изваждат огромни кутии с цветя. Червени и бели лалета, кремави рози, зюмбюли, дори бели лилии, които рядко се виждат в началото на март. Кутиите бяха увити с панделки в цвят слонова кост и след секунди дворът се изпълни с аромат на пролет.

— Ваня… — прошепна Радка, без да откъсва поглед от тази процесия. — Това… за теб ли е?

Не отговорих. Аз самата не разбирах какво се случва.

От първия джип слезе мъж около петдесетте — висок, със сребристи коси на слепоочията. Лицето му беше спокойно, но погледът внимателен и съсредоточен. Вдигна очи към балкона ми, сякаш сверяваше дали съм човекът, когото търси.

— Госпожа Ваня Петрова? — гласът му беше равен и дълбок.

Кимнах.

Мъжът леко се усмихна и направи знак с ръка. В същия момент хората с кутиите се отправиха към входа, носейки цветята нагоре по стълбите. Съседките се спогледаха объркано и Десислава нервно настъпи цигарата си.

— Ваня… това сигурно е някаква грешка — промърмори тя.

Отворих входната врата, когато мъжете вече се качваха по стълбите. Първи влезе същият човек със сребристите коси. Учтиво свали ръкавиците си и леко наведе глава.

— Позволете да се представя. Казвам се Стефан Георгиев. Управител съм на компанията Floravita Bulgaria.

Името на фирмата ме накара да преглътна.

Знаех тази компания. Магазините им бяха в София, Пловдив, Варна — почти навсякъде.

— Преди три години вие продадохте на наш купувач партида лалета от малката си градина край града — продължи той спокойно. — Помните ли?

Разбира се, че помнех.

Тогава имах отчаяна нужда от пари и просто бях решила да изляза на един пролетен пазар с цветята, които отглеждах.

— Нашите агрономи изследваха сортовете ви — каза Георгиев. — Оказаха се изключителни. Издържат по-дълго, имат силен аромат и перфектна форма.

През това време хората му подреждаха кутиите в хола. Стаята, която само преди час беше приличала на бойно поле след семейното събиране, постепенно се превръщаше в цветна оранжерия.

— Опитахме се да се свържем с вас — продължи той. — Но телефонният номер, който бяхте оставили, не работеше.

Погледнах го изненадано.

— Сигурна съм, че го написах правилно…

— Вероятно е станала грешка — усмихна се леко той. — Но преди месец най-после намерихме адреса ви.

Извади папка от куфарчето си и ми я подаде.

— Дойдохме с предложение за партньорство.

Ръцете ми леко потрепериха.

— Нашата компания иска да закупи лиценз за вашите сортове и да създаде линия цветя с вашето име.

Отворих папката.

На първата страница пишеше:

Колекция „Ваня“

Думите сякаш бавно достигаха до съзнанието ми.

— Бихме искали също да станете главен консултант на проекта — добави той спокойно.

Не можех да кажа нищо.

— А цветята, които виждате — усмихна се Георгиев — са първата партида за новия ви магазин.

— Магазин? — прошепнах.

— Да. Наехме помещение в центъра на града. Откриването е след две седмици.

В този момент отдолу се чу остър вик.

— Ваня!

Излязох на балкона.

В двора стоеше Николай. До него — Елена и Мария. Очевидно се бяха върнали, след като бяха видели джиповете.

Николай изглеждаше напълно объркан.

— Какво става тук? — извика той. — Кои са тези хора?

Десислава и Радка стояха до него, този път мълчаливи и бледи.

— Това са моите партньори — отвърнах спокойно.

Николай се намръщи.

— Ваня, слез долу. Трябва да поговорим.

Не помръднах.

— Няма за какво.

Той направи крачка напред.

— Не можеш просто да ме изхвърлиш! Това е и моят дом!

Бавно поклатих глава.

— Не, Николай. Това е моят апартамент.

Елена започна да крещи нещо, но вече не слушах.

Върнах се в хола.

Стефан Георгиев стоеше до масата и спокойно наблюдаваше сцената.

— Тежък ден? — попита тихо.

Усмихнах се леко.

— Вече не.

Подписах първия документ. После втория.

Когато химикалката докосна последната страница, усетих странно спокойствие.

Сякаш тежка врата окончателно се затвори зад гърба ми.

След около час джиповете потеглиха.

Но дворът още дълго ухаеше на цветя.

Аз седях в кухнята с чаша горещ чай и гледах през прозореца.

Николай вече го нямаше.

Съседките също бяха изчезнали.

И в тази тишина изведнъж разбрах нещо много просто.

Когато казваха, че съм „само продавачка на цветя“, всъщност бяха прави.

Само че не подозираха, че именно от това ще започне новият ми живот.