— С колко мъже сте била? — повтори тихо лекарят, без да откъсва поглед от екрана.
Мария усети как всичко вътре в нея изстива. Въпросът прозвуча толкова неочаквано и неуместно, че за миг дори не разбра смисъла му.
— Какво?.. — устните ѝ пресъхнаха. — Какво общо има това?
Д-р Стоянов въздъхна тежко и остави датчика. После бавно завъртя монитора към себе си, сякаш искаше още веднъж да се увери в това, което вижда.
— Опитайте се да не се притеснявате предварително — каза той вече с друг тон. — Но трябва да ви задам няколко въпроса. Важно е.
Мария инстинктивно стисна чаршафа.
— Имала съм един мъж. Съпругът ми, Иван. Заедно сме от седемнадесет години. Преди него… имах връзка, но беше отдавна. Какво става? Нещо сериозно ли е?
Лекарят прокара пръсти по носа си и замълча за няколко секунди. Лицето му стана прекалено сериозно.
— Засега не виждам нищо лошо — отвърна внимателно. — Но ситуацията… е необичайна. Много необичайна.
Сърцето на Мария започна да бие силно, почти болезнено.
— Нямате тумор — каза лекарят. — И нямате киста.
Мария затвори очи от внезапното облекчение. Искаше ѝ се да се разсмее, да се разплаче, да се отпусне.
Но следващите думи обърнаха всичко.
— Вие сте бременна, Мария.
В кабинета настъпи тишина, сякаш светът беше спрял.
Мария гледаше лекаря с широко отворени очи, неспособна да помръдне. Струваше ѝ се, че е чула погрешно.
— Не — прошепна тя. — Това не е възможно.
— Възможно е — отвърна спокойно той. — И не от вчера. Около двадесетата седмица сте.
Мария рязко се изправи на кушетката.
— Двадесет?! Това е грешка! Почти нямам корем! Цикълът ми винаги е бил нередовен! Ние… ние години наред се опитвахме… не се получи…
Гласът ѝ се пречупи.
Лекарят я гледаше с разбиране.
— Понякога се случва така. Особено когато човек вече не очаква. Организмът е сложен. Но това не е всичко.
Той отново погледна към екрана и за няколко секунди мълчаливо движеше курсора.
— Затова ви попитах за мъжете… защото бебето е по-голямо от обичайното. И има още нещо… Всъщност не е едно. Две са.
Мария пребледня. Лекарят веднага ѝ подаде чаша вода.
— Две?.. — тя гледаше в една точка. — Не… това вече е някаква грешка… Ние толкова години ходихме по лекари… казваха, че шансът е почти никакъв…
— А сега чакате две деца — усмихна се леко д-р Стоянов. — Честито, майко.
И в този момент Мария се разплака.
Не тихо и не сдържано. Цялото ѝ тяло се разтресе от ридания, които се бяха трупали с години. От всички онези вечери, когато плачеше сама в банята, гледайки снимки на чужди бебета. От витрините с детски дрешки, от които отвръщаше поглед. От съжалителните погледи и въпросите: „Е, кога ще има дете?“
Плачеше така, сякаш цялата болка излизаше наведнъж.
Лекарят мълчаливо ѝ подаде кърпички.
— Сърдечната дейност е добра — каза тихо. — И двете бебета се развиват нормално. Но трябва да се пазите. И по-малко интернет нощем.
Мария се засмя нервно през сълзите.
Когато излезе от кабинета, сякаш вървеше в мъгла. Светът беше същият: хора в коридора, звън на телефони, гласове от рецепцията. Но за нея всичко беше различно.
В ръцете си стискаше снимките от ехографа.
Две.
Щеше да има две деца.
Стоя няколко минути пред клиниката, неспособна да се качи в такси. Ръцете ѝ трепереха. Накрая се обади на Иван.
Той вдигна веднага, а на заден план се чуваше шум от вода и мъжки гласове.
— Е, какво стана? — попита бързо. — Нали ти казах, гастрит?
Мария отвори уста, но думите не излизаха.
— Иване… — прошепна само.
Гласът му веднага се промени.
— Мария, какво има? Нещо сериозно ли е?
Тя затвори очи.
— Можеш ли да дойдеш?
След четиридесет минути колата на Иван спря рязко пред клиниката. Той изскочи разрошен, уплашен, още с рибарския елек и гумените ботуши. Тичаше към нея, сякаш се страхуваше да не закъснее.
— Какво каза лекарят? — задъхано попита. — Мария, кажи нещо!
Тя му подаде снимките.
Иван ги гледа няколко секунди, без да разбира.
— Това… какво е?
— Нашите деца — прошепна Мария.
Той вдигна очи.
— Дете?
Мария поклати глава и се усмихна през сълзите.
— Две.
Иван замръзна.
Напълно.
Сякаш някой изключи всички движения в него.
После изведнъж седна на бордюра и закри лицето си с ръце.
Мария се наведе притеснено към него.
— Иване?..
Когато той вдигна глава, тя видя, че плаче.
През всичките години го беше виждала така само два пъти: когато почина баща му и когато лекарите казаха, че шансът е почти нулев.
Сега беше трети път.
— Две… — повтори дрезгаво. — Боже… Мария… аз вече се бях примирил… мислех, че никога…
Изведнъж се засмя през сълзите, вдигна я на ръце и я завъртя насред паркинга.
— Внимавай! — засмя се тя. — Бременна съм!
— Оттук нататък няма да те оставя и крачка сама! — извика той. — Ще ти постилам възглавници под краката!
Онази вечер седяха в кухнята до късно.
Риболовът беше забравен. Въдиците останаха в колата.
Иван обикаляше из апартамента, едновременно объркан и щастлив. Отваряше хладилника, после започваше да разглежда бебешки легла в интернет, после спираше насред стаята и се усмихваше.
— А ако са две момчета? — попита изведнъж.
— А ако са две момичета? — усмихна се Мария.
— Две наведнъж… — поклати глава той. — Аз никога не съм сменял пелена.
Мария го гледаше и усещаше топлина в гърдите си. Домът, който досега беше твърде тих, изведнъж се изпълни с живот.
— Знаеш ли — каза тихо тя — днес в таксито гледах чуждите деца и си мислех, че това никога няма да бъде моят живот.
Иван се приближи, клекна пред нея и внимателно сложи ръка на корема ѝ.
Много внимателно.
Сякаш се страхуваше да не наруши чудото.
— Ще бъде — каза тихо. — Вече е.
Мария сложи ръката си върху неговата.
Навън градът шумеше. В кухнята ухаеше на чай и мандарини. Пред тях стояха страхове, безсънни нощи и нов живот.
Но за първи път от много години Мария не се страхуваше от бъдещето.
Защото тишината в дома им най-накрая беше свършила.
