Георги седеше срещу майка си с наведена глава и за първи път от много време не изглеждаше като уверен млад мъж, а като объркано момче, което внезапно се е сблъскало с нещо, за което не е било готово. В кухнята се настани тежка тишина, нарушавана само от тихото тиктакане на часовника и от далечните шумове от улицата. Олга не бързаше да говори, даде му време да осмисли казаното, макар че прекрасно разбираше — вътре в него всичко кипи.
— Значи сега вече не мога и да се оженя? — повтори той по-тихо, но с ясна обида в гласа.
Олга бавно остави чашата на масата и го погледна внимателно, без раздразнение, но с онази сериозност, която той рядко беше виждал в очите ѝ.
— Не съм казала, че не можеш да се ожениш, — спокойно отговори тя. — Казах, че трябва да разбираш какво стои зад това. Бракът не е празник, не са снимки и красиви думи. Това е отговорност. Всеки ден. Понякога тежка. Ти искаш семейство, но засега живееш като човек без задължения.
Георги рязко издиша и се облегна назад на стола.
— Просто мислех, че ще ме подкрепите, — каза той. — Че ще помогнете. Всички така правят.
— Всички? — Олга леко присви очи. — Или просто така ти е по-удобно да мислиш?
Той не отговори, само извърна поглед.
— Послушай ме внимателно, — продължи тя по-меко. — Аз не съм против Десислава. Дори не съм против да ви помогна в началото. Но съм против да започнете живота си, опирайки се на други, без да сте се научили да стоите на собствените си крака. Защото тогава няма да сте семейство, а двама души, които просто са се преместили при родителите.
Георги прокара ръка по лицето си, видимо напрегнат.
— Ти не разбираш… — започна той, но се запъна.
— Тогава ми обясни, — спокойно каза Олга.
Настъпи кратко мълчание, след което той най-сетне се реши:
— Десислава… е бременна.
Думите увиснаха тежко във въздуха. Олга не реагира веднага, само леко стисна пръстите си върху масата, но лицето ѝ остана почти неподвижно.
— В кой месец? — попита тихо.
— Трети, — отговори Георги, без да вдига очи.
Сега всичко стана ясно. И бързането, и напрежението, и надеждата родителите да помогнат. Олга пое дълбоко въздух, опитвайки се да овладее емоциите си.
— Значи не става дума само за любов, — каза тя.
— Обичам я, — отвърна рязко той. — И детето също. Няма да изоставя никого.
— Това и не съм очаквала от теб, — кимна Олга. — Но сега всичко е още по-сериозно, отколкото си мислеше.
Георги най-накрая я погледна, а в очите му вече нямаше онази предишна увереност.
— Какво да правя? — попита той.
Въпросът прозвуча искрено, без защита и без опит за спор.
Олга го гледа дълго, сякаш се опитваше да види не сина си, а мъжа, в който трябваше да се превърне.
— Първо — признай, че не си готов, — каза тя. — И това е нормално. Но след това започни да се подготвяш. Бързо.
— Как? — почти прошепна той.
— Сядаш и смяташ, — отговори Олга. — Колко струва наемът. Колко струват храната, сметките, детето. Пелени, лекарства, дрехи. Всичко. После гледаш колко изкарваш. И решаваш какво трябва да промениш.
Георги слушаше внимателно, без да я прекъсва.
— Отиваш при началника си и питаш за повишение или допълнителна работа. Ако няма — търсиш друга работа. Десислава също трябва да разбере, че сега не е време за илюзии. Вие двамата сте екип.
Той бавно кимна, сякаш всяка дума стигаше до него трудно, но сигурно.
— А жилището? — попита. — Все пак трябва да живеем някъде.
Олга се замисли за момент, после отговори:
— Временно можете да живеете при нас. Но само временно. И при условия.
Георги рязко вдигна глава.
— Наистина ли?
— Да, — твърдо каза тя. — Но ще участваш в бюджета. Напълно. Храна, сметки — всичко се дели. И ще започнеш да спестяваш. Всеки месец. Аз ще следя това.
Той стисна устни, но кимна.
— И още нещо, — добави тя. — Ти не просто живееш тук. Ти се готвиш да си тръгнеш. Най-много след година трябва да имате свое жилище. Дори да е под наем, но свое.
За първи път по време на разговора Георги изглеждаше не обиден, а съсредоточен.
— Разбрах, — каза тихо.
В този момент входната врата се хлопна — баща му се върна. Влезе в кухнята, свали си якето и веднага усети напрежението.
— Какво става? — попита, поглеждайки ту към жена си, ту към сина си.
Георги погледна майка си, после баща си и каза:
— Тате, ще се женя. И… ще ставаш дядо.
Мъжът замръзна за миг, после бавно седна на масата.
— Е, това вече е новина, — каза той.
Олга го погледна и леко кимна, давайки му да разбере, че разговорът вече е започнал.
— И? — попита той.
— Почти всичко обсъдихме, — отговори тя.
Бащата погледна сина си.
— Разбираш ли, че това не е шега? — попита спокойно.
— Разбирам, — отговори Георги, вече много по-уверено.
— Тогава започваме отначало, — каза бащата. — От днес си възрастен. Не само на думи. И всичко, което следва, е твоя отговорност.
Георги кимна.
— Готов съм, — каза той.
Олга го гледаше внимателно и за първи път по време на разговора забеляза нещо ново в очите му — страх, но заедно с него и решителност.
И в този момент тя разбра: днес синът ѝ наистина направи първата крачка към зрелостта. Не когато реши да се ожени, а когато се сблъска с последствията от решението си и не избяга от тях.
Тя стана, отиде до печката и започна да притопля закуската, сякаш нищо особено не се беше случило. Но вътре в нея всичко вече беше различно.
Сега в дома им скоро нямаше да се появи просто още един човек.
А нов живот, който щеше да промени всички тях.
