Онази нощ Люба почти не спа. Лежеше на ръба на леглото и слушаше дишането на децата зад стената, докато усещаше как в нея бавно се надига лепкав страх. Къщата, която само сутринта ѝ се струваше сигурно убежище, внезапно беше станала чужда и несигурна. Всеки шкаф, всяка чаша в кухнята, всяка снимка на стената сякаш ѝ напомняха едно и също: всичко това можеше да ѝ бъде отнето всеки момент.
Към сутринта най-после задряма за малко, но се събуди от тих шум. На вратата стоеше Мартин. Момчето изглеждаше необичайно сериозно и пораснало.
— Мамо, наистина ли ще се местим? — попита тихо той.
Люба рязко се надигна в леглото и се опита да се усмихне, макар вътре в нея всичко болезнено да се свиваше.
— Не, миличък. Ще измисля нещо.
— Татко наистина ли иска да ни изгони?
След тези думи дъхът ѝ секна. В този момент тя осъзна, че най-страшното в цялата ситуация дори не беше загубата на къщата. Най-страшното беше да вижда как образът на бащата се руши в очите на собственото му дете.
— Татко просто е объркан в момента — каза внимателно тя. — Възрастните понякога правят грешки.
Мартин не отговори. Само кимна мълчаливо и се върна в стаята си.
Целият следващ ден Люба прекара като в мъгла. Обаждаше се на познати адвокати, търсеше документи, препрочиташе старите съобщения на Николай, в които той обещаваше, че децата могат да живеят в къщата толкова дълго, колкото е необходимо. Но навсякъде чуваше почти едно и също: ако къщата действително е само на негово име, законът ще бъде на негова страна.
Вечерта ѝ се обади бившата ѝ свекърва — Снежана.
— Любче, какво става при вас? — попита тревожно тя. — Николай каза, че ще се изнасяте.
— Ние не искаме да се изнасяме. Изгонват ни — отвърна уморено Люба.
От другата страна настъпи тишина.
— Не може да бъде… Николай не би направил такова нещо.
— Вече го направи.
Снежана тежко въздъхна.
— Ще говоря с него.
Но Люба вече не вярваше, че някой е способен да повлияе на бившия ѝ съпруг. През последните месеци той се беше променил страшно много. Беше станал студен, раздразнителен, говореше единствено за пари, инвестиции и новия си бизнес. А сега до него стоеше Виктория — красива, уверена, прекалено млада и прекалено жадна за луксозен живот.
Няколко дни по-късно пред къщата се появи брокер. Люба тъкмо се връщаше от магазина, когато видя в двора непознат мъж със скъпо палто и Виктория до него.
— Парцелът има отлична площ — обясняваше тя делово. — Ако се направи модерен ремонт, цената ще скочи значително.
Когато видя Люба, дори не се смути.
— А, вече се върнахте. Чудесно. Тъкмо правим оглед преди продажбата.
— Аз не съм разрешавала на никого да идва тук! — каза рязко Люба.
— Всъщност собственикът разреши — отвърна спокойно брокерът.
В този момент Елица се прибра от училище. Момиченцето видя непознатите хора в двора и веднага се затича към майка си.
— Мамо, кои са тези хора?
Виктория приклекна пред детето и се усмихна престорено.
— Тук сме, защото скоро в тази къща ще живеят други хора.
Люба усети как яростта кипва вътре в нея.
— Не смейте да говорите с децата ми! — каза рязко тя и почти скри дъщеря си зад себе си.
Виктория бавно се изправи.
— По-добре свиквайте с новата реалност. Колкото по-спокойно го приемете, толкова по-лесно ще бъде за всички.
— Лесно ще бъде само за вас — отвърна тихо Люба.
Същата вечер тя отново се обади на Николай. Този път той вдигна почти веднага.
— Какво пак има? — попита раздразнено той.
— Защо изпрати брокер без предупреждение? Децата са в паника!
— Люба, стига си превръщала всичко в трагедия. Къщата трябва да бъде продадена.
— Изобщо чуваш ли се? Дъщеря ти плака цяла вечер!
— Децата свикват с всичко.
След тези думи Люба замълча. Изведнъж ясно разбра, че вече не разговаря с човека, когото някога беше обичала.
Седмица по-късно се случи нещо, което тя изобщо не очакваше.
Късно вечерта някой позвъни на вратата. На прага стоеше Виктория. Но този път изглеждаше съвсем различно. Нямаше я перфектната прическа, нито високомерната усмивка. Лицето ѝ беше бледо и напрегнато.
— Трябва да поговорим — каза тихо тя.
Люба неохотно я пусна вътре.
Виктория дълго мълча, стискайки нервно телефона си, а после най-после проговори:
— Мисля, че Николай лъже и вас.
Люба я погледна неразбиращо.
— Какво имате предвид?
Виктория бавно вдигна очи.
— Няма никакъв нов проект.
В стаята се възцари тежка тишина.
— Какво?
— Преди няколко месеца е взел огромен кредит. Много по-голям, отколкото може да върне. Първо казваше, че парите са за бизнес, после започна да взема заеми от приятели, да продава имущество… А вчера случайно видях писмата от банката.
Люба усети как студ преминава по гърба ѝ.
— Какво общо има къщата?
Виктория нервно се засмя.
— Това е последното нещо, което му е останало.
— Тогава защо е цялата тази история със сватбата?
Виктория сведе поглед.
— Защото му трябваха парите и връзките на баща ми. Едва наскоро започнах да го разбирам.
Люба мълчаливо гледаше жената, която само преди седмица мразеше с цялото си сърце. Сега пред нея вече не стоеше самоуверена победителка, а човек, който също е бил използван.
— Днес при мен идваха хора — продължи Виктория. — Много неприятни хора. Търсеха Николай. Казаха, че ако не върне парите, проблеми ще имат всички около него.
— Господи…
— Аз не искам да се замесвам в това. И ви съветвам и вие да бъдете внимателни.
В този момент телефонът на Люба звънна. На екрана се появи името на Николай.
Тя включи високоговорителя.
— Люба, вкъщи ли си? — гласът му звучеше странно напрегнато.
— Да.
— Слушай ме внимателно. Ако някой пита за мен, не казвай нищо.
Люба и Виктория се спогледаха.
— Какво става, Николай?
— Просто ми отговори: разбра ли?
Но в този момент от другата страна се чуха чужди гласове, после някакъв шум и връзката прекъсна.
Виктория пребледня още повече.
— Това бяха те…
Следващите два дни минаха като кошмар. Николай изчезна. Телефонът му беше изключен. Никой не знаеше къде е. А после неочаквано се разбра, че къщата отдавна е под запор заради дългове и той дори няма право да я продава.
Люба седеше в кухнята с документите в ръце и не можеше да повярва на очите си.
През цялото това време Николай е лъгал всички. Нея. Виктория. Дори собствените си деца.
Седмица по-късно най-после го намериха. Изтощен, съсипан, напълно пречупен. Оказа се, че е замесен във финансова измама, в която е вложил не само собствените си пари, но и чужди, а когато всичко се е сринало, е опитал да се укрие от кредиторите.
Когато за първи път дойде да види децата, Мартин дори не излезе при него.
А малката Елица тихо попита майка си:
— Мамо… татко и нас ли ще продаде, както къщата?
След тези думи Николай наведе глава и за пръв път от много време насам се разплака.
Но вече беше твърде късно. Защото доверието се разрушава много по-лесно, отколкото после се изгражда отново.
