Ако можех да се върна в деня, когато подписах нотариалния акт за дарение, бих си казала само едно:
Прочети още веднъж.
Не документа.
Лицето на собствения си син.
Дамян три години ме убеждаваше да му прехвърля жилището. Казваше, че ще поеме всички разходи и грижи.
Дълго отказвах.
После се уморих.
През април подписах.
Първите две седмици всичко изглеждаше нормално. След това той престана да отговаря на обажданията ми.
През май пристигна писмо от адвокатска кантора.
Разполагах с тридесет дни да освободя апартамента, защото новият собственик възнамерявал да се разпорежда с имота.
Обадих се на сина си.
— Мамо, не прави сцени — каза той още преди да съм проговорила.
Тогава разбрах всичко.
Имаше дългове. Искал да продаде апартамента. А прехвърлянето на собствеността било част от плана му още от самото начало.
Стоях в кухнята и гледах стените, сред които бях отгледала детето си.
Адвокат ми обясни, че мога да опитам да отменя дарението заради тежка неблагодарност.
Може би ще успея да си върна жилището.
Но онова, което загубих в деня на подписването, никой съд не може да ми върне.
