Куфарът лежеше отворен на леглото, сякаш сам вече беше разбрал, че няма връщане назад. Сергей подреждаше внимателно ризите в равни купчинки — една до друга, сякаш не се готвеше да напусне семейството, а да замине в командировка, където все още можеше да се преструва на почтен човек. Людмила стоеше на прага, облегнала рамо на касината, и мълчаливо го наблюдаваше.
— Ти дори не питаш къде отивам — най-накрая каза той, без да вдига глава.
— Знам къде отиваш, Сережа. Знам го вече четири месеца. Кристина, нали?
Той замръзна за миг. Ризата в ръцете му леко се смачка, но той веднага я изглади и внимателно я сложи отгоре. Тази тишина каза повече от всякакви оправдания. Явно не очакваше да го разкрият толкова бързо и толкова спокойно.
— Откъде знаеш…
— Престанал си да изтриваш съобщенията от телефона си през ноември — отговори равнодушно Людмила. — Или си забравил как се прави, или си престанал да го смяташ за необходимо.
Сергей бавно се обърна. Беше се подготвил за сълзи, викове, упреци, хвърлени в лицето му предмети — за всичко, което обикновено показват в мелодрамите. Но Людмила стоеше спокойно, и това спокойствие го тревожеше много повече от скандала. В погледа й нямаше молба, нямаше паника. Само умора и яснота.
— Люда, не исках да стане така — изрече той след пауза. — Мислех, че ще си поговорим нормално, ще седнем, ще обсъдим всичко.
— Ние си говорим нормално — отговори тя. — Ти събираш нещата, аз гледам. Всичко е изключително цивилизовано.
— Не е нужно да иронизираш.
— Това не е ирония, Сережа. Това са факти. Ти си тръгваш — аз не те задържам. Апартаментът е мой, беше мой преди брака и ще остане мой след него. Тук няма въпроси.
Той кимна, сякаш тези думи го облекчиха. Закопча ципа на страничния джоб, после извади от гардероба зимната си яке и я преметна през ръката си. За миг дори си позволи да въздъхне, сякаш разчиташе, че всичко ще приключи тихо и без последствия.
— Радвам се, че го приемаш така — призна той. — Наистина, Люда. Страхувах се, че ще има…
— Какво ще стане какво? — спокойно го прекъсна тя. — Истерика? Счупени чинии? Аз не съм в сериал, Сережа. На 41 години съм и имам достойнство.
Той седна на ръба на леглото до куфара и разтри ръцете си една в друга — стар навик, който се проявяваше у него в моменти на нервно облекчение. Но колкото по-спокойно се държеше Людмила, толкова по-виновен се чувстваше той. Не пред Кристина дори, а пред тази тишина, в която изведнъж се чуваше всичко: и скърцането на леглото, и шумоленето на плата, и как се руши обичайният живот.
