Скрих листа във вътрешния джоб на старото палто и продължих да мия коридора така, сякаш нищо не се беше случило. Нели се върна в залата, Елена дрънчеше с тенджерите в кухнята, а управителката Лилия Стоянова говореше по телефона до бара с обичайния си глас — глас на човек, който отдавна е решил, че около него няма хора, а мебели на крака. Разбирах: тук за три години се беше развалил въздухът. Хората бяха свикнали да дишат предпазливо, да говорят шепнешком и да свеждат очи.
Към вечерта Лилия ми нареди да измия служебното стълбище. Докато бях пред кабинета на Георги — управителя на веригата и мой племенник, чух гласовете им през откреχηлата се врата. — Лилия, бъдеτε по-внимателна με новите, — казваше Георги. — За тази чистачка ли? — засмя се тя. — Кърпа на главата, престилка, очите в пода. Елена пак реши да се прави на добра, сложила ѝ чай. Аз веднага го пресекох. — Правилно. С доброта разходи не се държат. — Папката за храненето е готова. Двадесет και седем души, подписите са налице. Само Нели пак се мръщи, но я поставих на място. — Махнете Нели от петъчните вечери. И Елена я притиснете, прекалено много съчувства.
Стоях неподвижно. Георги беше синът на покойната ми сестра. Аз му платих университета, аз го взех в бизнеса. А сега този мъж спокойно режеше смените на хората, защото бяха поискали честно да се нахранят.
Слязох долу, а Елена ми пъхна в ръката кутия с храна: „Вземеτε я за вкъщи, не яжте тук“. Когато я попитах защо търпи, тя ми отговори: „На петдесет и две съм, мъжът ми е след инсулт, имам сметки и наем. Не се търпи от слабост, госпожо Маринова. Търпи се, когато е по-страшно да изгубиш последното сигурно нещо“.
Свалих престилката и отидох до масата на Лилия. — Смяната ми приключи. Защо във ведомостта има двадесет και седем обяда, ако ядат девет души? Къде отиват останалите осемнадесет порции?
Лилия застина, а после избухна: „За каква се мислите? Временна парцаливка с кофа. Утре излитате оттук за кражба“. Притиснах ръката ѝ, когато се стрелна да вземе документите, и ѝ казах, че имам копие. Изплашена, тя извика Георги. Той слезе и ме погледна внимателно. Кърпата и кофата го объркваха, но гласът ми — не. — Лельо Мария? — каза той почти беззвучно.
Свалих кърпата. — Мария Димитрова. Собственичката на тази верига. Същата чистачка, на която днес не ѝ се полагаше чай. Георги преглътна: „Това е недоразумение, храненето е сложен разход…“ — Не говори с мен като с проверяващ от НАП. Аз създадох тази верига. Принуждавате служителите да се подписват за обеди, които не получават, и притискате всеки, който попита.
Обърнах се към Лилия: „От тази минута сте отстранена от работа. Оставете ключовете и достъпа до касата“. После към Георги: „Ти също си отстранен от управлението до приключване на външна проверка“. — Аз съм семейство! — извика той. — Семейството не краде от тези, които му мият подовете.
Останах в ресторанта до затварянето. Помолих Елена да свари обикновена супа за всички и сама раздадох чиниите: „Това не е милост. Това е вашата храна, платена отдавна. Утре всеки ще напише всичко, което знае, без страх, а отнетите смени ще ви бъдат преизчислени“.
Проверката показа огромни проневери. Лилия беше уволнена дисциплинарно. Георги дойде у дома с букет, говорейки за кредити и трудни времена: „Няма заради някакви обеди да разрушиш семейството“. — Точно заради тях, — отговорих му. — Човек, който краде от гладния, в бизнеса вече не е роднина. Той е риск.
След месец във всеки ресторант се появи табло за служителите с графика за хранене и личната ми поща. Нели стана старши сервитьорка, а Елена спря да крие кутиите под кърпата. Разбрах го късно, но го разбрах: бизнесът се разваля там, където собственикът престане да вижда онези, които поддържат подовете му чисти.
В края на вечерта Нели сложи пред мен чаша чай. — Госпожо Димитрова, искате ли захар? Погледнах към чистия коридор и кухнята, откъдето се чуваше смях. — Не, Нели. Днес и така е достатъчно сладко.
