Това се случи в един обикновен есенен ден. Нито знаменателен, нито трагичен за някой друг. Просто сутрин, когато светът още спеше под одеялото, а въздухът
Алексей Смирнов уморено потърка слепото си и погледна последната съобщение от майка си. На екрана се появи снимка на усмихната момиче с надпис: „Дъщеря на
Саша работеше като касиер вече три години. Не мечтаеше да напусне, но и не мислише, че ще остане за дълго. Магазинът беше малък – олющени
Мария се разтрепери от рязния вик на директора, но не спря да чисти перваза — за шест години работа като чистачка във „ФинПроект“ тя се
Към парадния вход на фешенебелния ресторант нерешително се приближи възрастен мъж. Костюмът му беше изгладен, но видимо изтъркан — явно го носеше от много години,
Снег валеше гъсти, тежки хлопки, сякаш се стараеше да покрие земята с бял килим. Вечерът беше влажен — остър вятър гонеше снежната каша по асфалта,
Пазарът бръмчеше като огромен кошер. В този топъл юлски ден гражданите изпълниха тесните проходи между сергиите, затрупани със зеленчуци, плодове, зеленчуци и други летни дарове.
Той седеше на студената желязна пейка, увит в изтъркан плащ — някога го носеше, когато работеше майстор в ЖЕКо. Казваше се Николай Андреевич. Пенсионер, вдовец,
Даниил скърцаше със зъби толкова силно, че дори скулите му запулсираха – тези безкрайни нравоучения вече го бяха докарали до бял нажежен! Искаше да затръшне
— Може ли по-тихо? Анастасия Петровна, знаете, Петър утре за училище. Намалете, моля ви, звука — помоли Лена от съседната стая. — Какво, сега да